Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 137

— Възможно е. Струва ми се…

— Трябва да погребем останките — прекъсна го преподобният Мадокс, явно без да се интересува какво му се струва на трапера. — Слизайте от конете, господа.

— Няма ли да е загуба на време? — намръщи се чичо Уилям. — Това са само няколко кости на някакъв дивак, убит от други диваци. Нека…

— Ние сме християни — прекъсна го хрипливо Джон Мадокс с обичайния за него неприятен и нетърпящ възражения тон. Слабият пастор с висока шапка, загърнат с мантия, изглеждаше като голяма черна птица. „Голям черен гарван — помисли си за кой ли път Джейсън Ривет. — Мършав черен гарван върху сив кон.“

Преподобният се обърна върху седлото и измери юношата с такъв поглед, сякаш беше успял да прочете мислите му.

— Вземи конете, момче. Отведи ги при потока и ги напой. По-живо! Слизайте, господа. Да погребем покойника.

— Е, няма да се преработим — промърмори дърводелецът Стаутън. — Не е останало много от този. Ще е достатъчно да се разрови земята с обувка…

Хенри Коруин избоботи нещо недоволно. Джейсън Ривет не го чу — той вече водеше конете надолу към котловината.

От потока лъхаше хлад, миришеше на конски босилек и изгнили кори на дървета. Водата беше кафява от торфа, а на местата, където течението беше издълбало ями, изглеждаше черна в сянката на приведените над котловината дървета. До самия бряг растяха букове, чиито клони се бяха сплели и образуваха навес. Под буковете, зад гъстия трънак, се бяха настанили сасафраси, лиственици и борчета.

На завоя на поточето, от дълбочината под ерозиралия бряг изскочи пъстърва, с плясък, достоен за бобър. Джейсън Ривет потрепна, конете надигнаха муцуните си.

— Ако конете са се напили, води ги тук, момче — долетя отгоре гласът на преподобния Мадокс. — И по-живо! Размърдай се!

„Престани да ме командваш — помисли си Джейсън. — Престани да гледаш на мен като на слуга, като на негър, престани да се разпореждаш с мен, и то с такъв тон, сякаш ме ругаеш, че съм мързелив и не изпълнявам точно заповедите ти. Това ми омръзна. И ми омръзна чичо Уилям да допуска това, да гледа равнодушно и да се прави, че нищо не е чул. Ех, ако беше жив татко, той не би позволил на никого да прави това. Дори и на самия преподобен Джон Мадокс.“

„Омръзна ми“ — повтори мислено Джейсън Ривет, докато хващаше в юмрука си юздите на шестте коня. Те тръгнаха послушно, като се подхлъзваха, тропаха и звънтяха с подковите си по камъните — сивият скопец на преподобния, кафявият кон на дърводелеца Стаутън, дорестата кобила на Абирам Торп, петнистата кобилка на конетабъла Коруин, кулестият жребец на чичо му и собственият му сиво-кафяв кон.

— Хайде, момче — напомни му пасторът. — Не се бави!

„Писна ми — помисли си Джейсън. — Писна ми и от него, и от цялата тази експедиция. И както ми се струва, не съм единственият, на когото му е писнало.“

— Трябва да погледнем истината в очите — изрече навъсено Адам Стаутън. — Ние сме на повече от шейсет мили от вкъщи. Храната за конете свършва, а няма откъде да си намерим още, защото дори и в тези гори да има някакво жилище или ферма, сигурно са на бедняци и там няма да получим нищо. По дяволите, господа, колко дълго смятате да проточвате това начинание — до зимата? Докъде смятате да стигнем, до река Кънектикът? До Апалачите? Абирам Торп, по дяволите, отвори си устата, повтори това, което ми каза неотдавна. Някой трябва да го каже най-накрая, по дяволите!