Читать «Нещо гнило в Ел Ей» онлайн - страница 14

Колдър погледна през рамо и се усмихна, разкривайки изумително бели и равни зъби.

— О-о, това са моите момчета, те ме пазят. — Той протегна ръка. — Благодаря ти, че се отзова, Стоун. Надявам се да не ме мислиш за голям глупак, че разчитам по този начин да реша проблема.

— Аз само се надявам да е правилният начин — каза Стоун. Слезе от колата и проследи бентлито как се стопява в ароматната нощ, следвано от телохранителите. После се попита дали някой беше пазил по същия начин и гърба на Арингтън.

5.

След като закуси на следващата сутрин, Стоун се обади на Бети Саутард, чието име и телефон откри на визитката на Колдър. Каза й, че иска да разгледа студиото и в резултат получи адреса и указанието да бъде пред портала в десет и половина.

Беше точен.

Даде името си на охранителя и той му посочи паркинга. Когато слезе от колата, до него се приближи количка за голф, управлявана от млада стройна жена. Изглеждаше малко под четиридесетте и бе облечена удобно и елегантно в светъл италиански костюм. Косата й бе червеникавокестенява и падаше свободно върху раменете й.

— М-р Барингтън? — каза тя. — Аз съм Бети Саутард.

— Аз съм Стоун — поправи я той и двамата се здрависаха.

— Е, добре дошъл в „Центурион Студиос“, скачай при мен и да потегляме.

Стоун се качи на седалката до нея, Бети потегли и веднага зави наляво. Стоун внезапно потъна във вълна на дежавю — улицата му бе болезнено позната, сякаш извадена от често повтарящ се сън.

— Но това е… искам да кажа…

Бети се засмя непринудено.

— Много хора реагират по същия начин — каза тя. — Предполагам, че поне двеста филма са снимани на тази улица с някои незначителни видоизменения. Бил ли си из Ел Ей?

— Не, идвах тук преди няколко години за два дни, но компанията — за разлика от тази — не ни даде възможност да разгледаме наоколо.

— Благодаря — каза тя усмихнато.

— Не исках да прозвучи като комплимент — на времето бях полицай и двамата с партньора ми дойдохме да екстрадираме дребен убиец на мафията. Той тежеше сто и петдесет кила и предполагам си представяш как сме се чувствали тримата на съседни седалки по време на целия полет до Ню Йорк.

Тя се засмя високо — беше неочаквано добра слушателка.

— Е, доволна съм, че на седалката до мен не е така тясно.

— Аз пък не съм — на свой ред се усмихна той.

Репликата му я накара отново да се изсмее звънко.

Двамата завиха по улица с голяма административна сграда от едната страна и редица безлични постройки от другата.

— Това е директорската улица — обясни разводачката му. — Офисът на м-р Регенстайн и на някои от висшите служители на студиото са в голямото здание, а по-малките са за продуценти на договори, за фирми подизпълнителки, и естествено, за сценаристи и актьори.

— Актьорите имат офиси?

Тя кимна:

— Почакай да видиш този на Ванс. Сега сме на път за площадка десет. Ванс има да снима ключова сцена и реши, че може да ти е интересно.

— Сигурен съм, че ще ми бъде.

Тя зави по тясна уличка и мина покрай няколко огромни постройки с формата на хангари, всяка с голям номер на фасадата. Спряха пред номер 10, Бети паркира количката и двамата влязоха през странична врата, охранявана от пазач. В мига, в който влязоха, иззвъня силен звънец, няколко души едновременно изкрещяха „Тишина!!!“ и Бети предупредително вдигна пръст до устните си. Дръпна го за ръката покрай купчини оборудване и Стоун с изумление видя пред себе си истинска ферма от Ню Ингланд, издигната в центъра на работна площадка, заобиколена от поне една стъпка пресен сняг. Докато съзерцаваше, някой отнякъде изкрещя поредица команди, завършили с „Екшън!“, след което се появи кола, спря пред дома, от нея слезе Ванс Колдър и натоварен с половин дузина ярко оцветени пакети изкачи стъпалата, отвори вратата, влезе и я затвори зад себе си.