Читать «Неспокойкото» онлайн - страница 237

Трикс разбра, че няма за кога да отлага. Изправи се, пристъпи към Прозрачния бог и положи ръка на рамото му.

— Какво още? — попита Алхазаб и се обърна. — А… ти ли си, момчето от земите на солопроизводителите…

Внезапно се намръщи и внимателно се вгледа в Трикс.

— Аз съм магьосникът Трикс! — каза Трикс. — Същият, когото безуспешно се опита да изпратиш в Сърцето на ада!

— Трикс! — извика Аннет, изхълца и падна на пясъка. Тиана бързо вдигна припадналата фея и я скри в пазвата си.

— Не се опитах, а те изпратих! — възрази Алхазаб, загубвайки всякакъв интерес към феята. — Как се върна? И защо се върна преди още да бъдеш изпратен?

— Защото съм велик магьосник! — стараейки се да придаде твърдост на гласа си, каза Трикс. — И те предизвиквам на магически дуел!

— Какво? — намръщи се Алхазаб. — На магически дуел?

— Не, всъщност на разговор! Нека със заклинания се сражават слабаците, недостигнали дълбините на магията. А ние ще анализираме нашата магия и ще разберем кой от нас е по-силен!

— Господарю мой, усещам уловка в думите му! — възкликна Хамас. — Ще бъде по-добре, ако посека предателите, проникнали в редиците на твоята охрана.

Трикс стисна копието по-силно, въпреки че всъщност не вярваше особено в способността си да победи опитния воин.

— Предполагам, че си прав, верни Хамас… — замислено каза Алхазаб. — Щом като той успя да оцелее след моето заклинание, би било разумно да опитаме със стомана…

И в този миг земята под краката им затрепери, пясъците като фонтани излетяха нагоре и изпод земята започнаха да изскачат искрящи стоманени големи. Размахващи ръце, в които стискаха огромни саби, с огромните си крака и с искрящите си стъклени очи големите изглеждаха много внушително. Ужасените воини на Алхазаб се отдръпнаха. Няколко смелчаци се опитаха да ги посекат с мечове, други започнаха да стрелят с лъкове и да хвърлят копия — но не изглеждаше, че това наврежда на големите.

Само за миг големите образуваха кръг, обхващащ Прозрачния бог, десет от неговите пазачи и сподвижници, трупата на господин Майхел и Трикс с Тиана.

— Забавно — спокойно каза Алхазаб. — Това са…

— Гноми! — изкрещя Хамас.

И наистина, след големите изпод земята изскочиха гноми. Мрачни, войнствени, със сплетени за бой бради (на края на всяка брада — тежка бодлива топка, с която да удрят враговете), с остро наточени кайлове. Единственото нещо, което малко не подхождаше на вида им, бяха големите тъмни очила, проблясващи изпод шлемовете. Гномите застанаха с гръб към големите, образувайки втори, по-малък кръг.

— Ей, брадатите! — извика им Алхазаб. — Привет! Как да разбирам това? Дойдох при вас с мир, тръгнах си като приятел. Защо заставате на страната на враговете ми?

Груя пристъпи напред. Изглеждаше малко смутена, но отговори твърдо:

— Привет и на теб, Алхазаб, когото приехме като приятел и който си тръгна, без да се сбогува.

— Не исках да ви безпокоя… — промърмори Алхазаб.

— Ние, лишените от магия, ти помогнахме да станеш най-великия магьосник на света — продължи Груя. — А ти дори не ни обясни какъв е нашият проблем.