Читать «Неспокойкото» онлайн - страница 234

Кой знае, може би наистина беше така?

До вечерта сцената беше готова и номадите се събраха, за да гледат представлението. Но те не крачеха към сцената с празни ръце! Отдавна е известно, че когато човек слуша музика или песни, никога няма да му хрумне да дъвче нещо — в края на краищата дъвченето и скърцането със зъби ужасно пречат на слушането. Но когато човек гледа — няма значение дали театрално представление, гладиаторски битки или състезания с камили, той със сигурност има нужда от нещо за ядене. И това изобщо не е, защото апетитът му изведнъж се е събудил. Просто устата трябва да е заета с нещо, защото зрелищата предизвикват толкова силно желание да викаш, крещиш, аплодираш и подкрепяш, че ако го правиш постоянно, не след дълго ще загубиш гласа си.

Е, а и остатъците от храната могат да са полезни, ако зрелището не ви хареса — много са подходящи за хвърляне по артисти или състезатели. Хубаво е също, когато публиката е склонна към вегетарианство и носи със себе си основно ябълки, домати и печена царевица! Номадите, поради тежкия си бит, предпочитат да ядат месо, а месо без кости няма.

Дори Трикс, въпреки че апетитът му напълно изчезна от вълнение, а и със сигурност нямаше намерение да хвърля храна по самия себе си, не можа да устои и си купи пакет сушени фурми. Заедно с другите пазачи те седнаха близо до Алхазаб, отделяйки го от тълпата обикновени войници. Не че Прозрачният бог се страхуваше от своите воини, но така беше прието. Халанбери, въпреки цялото му възмущение, трябваше да седне по-далече — при войниците от отряда на Шамад. Може би Трикс и Тиана щяха да успеят да го вземат със себе си, но решиха, че това ще е рисковано. По-разумно беше хлапето да е по-далече от сцената и Прозрачния бог, а и номадите определено го харесваха и никой нямаше да го обиди.

С напредването на пиесата Трикс ставаше все по-нервен. Дали гномите бяха успели да изкопаят тунела? Ще успее ли той да спаси комедиантите? Ще му се удаде ли да победи Алхазаб? От вълнение на Трикс му се струваше, че пиесата се точи непоносимо бавно и актьорите едва-едва мърморят ролите си или, напротив, че всички прекалено бързат и всеки момент ще трябва да действа…

А седналата редом Тиана, за негова изненада, беше истински очарована от пиесата! Тя се смя, когато видя играещия нея Песя, руга при появата на Гавар и като цяло сякаш напълно беше забравила какво предстои да се случи…

— Хайде, младежо, покажи му на този ходещ мъртвец! — извика Алхазаб, подканяйки онзи Трикс, който беше на сцената. И Трикс отново изпита угризение на съвестта при мисълта, че му предстои да се сражава с този като цяло добър човек.

Спектакълът междувременно неумолимо се приближаваше към развръзката. Не, не към тази, която беше измислена от Майхел, а към тази, която на практика щеше да се случи…

— От дълбините на моята мъртва душа, изтляла — но не и изчезнала, от зловонната мърша на моето навеки спряло сърце, от самата природа на витамантията, ненавиждаща всичко суетно, всичко топло и живо, се появи ужасно заклинание — нечувано никога досега под небето на този свят…