Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 79

Макар че при обичайни обстоятелства щях да съм по-бърз от коня, сега бях гладен и изтощен, така че с нежен шепот и бързо дръпване на поводите, препуснах към жилищния район, галопирайки шумно по улиците на Ню Йорк. Кобилата беше прекрасно дресирано животно и откликваше на най-нежното ми смушкване, на най-лекото стискане на коленете. Със свирещия в косите ми вятър, стиснал кожените юзди, почти се почувствах както някога.

Ала небето започваше да просветлява в онова смълчано, кристално синьо на настъпващата утрин, така че трябваше да накарам коня да препуска колкото се може по-бързо. Животът на Лекси навярно зависеше от това.

Когато се изкачихме нагоре по дългата алея, водеща към имението на Ричардс, а след това завихме вдясно по малката пътека към семейния параклис, знаех, че съм взел правилното решение. Подушвах присъствието на древния вампир — вонята на стара кръв, смърт и разложение го следваха като сянка. Конят ми изцвили ужасено.

Скочих от кобилата, преди да спре и я потупах нежно по хълбока.

— Върви си у дома — заповядах й. Тя се вдигна на задните си крака, сякаш не желаеше да се откаже от новопридобитата си свобода, после се обърна и препусна обратно.

Влязох тичешком в голямата зала, където се бях венчал, като избутах един самотен слуга, застанал на пътя ми.

Лекси беше там, завързана към олтара, като участник в древен ритуал на жертвоприношение. Миризмата на върбинка опари носа ми — въжетата й бяха просмукани с отровната за вампирите билка. Слънцето бе изгряло, а лъчите, струящи през цветните стъкла на прозореца, гледащ на изток, оформяха кървавочервена локва на пода. Докато светлината се придвижваше бавно към краката на Лекси, тя се извиваше и стенеше, опитвайки се да отдръпне краката си. Тънък дим се изви там където смъртоносното слънце току-що бе докоснало пръстите й и непривичната миризма на изгорена плът изпълни въздуха.

— Лекси! — изкрещях аз.

— Стефан! — изхлипа тя с болка и облекчение.

Мислите ми препуснаха. Щеше да ми отнеме твърде дълго време, докато се опитам да сваля просмуканите с върбинка въжета, а освен това нямаше с какво да закрия прозореца — наоколо нямаше гоблени, килими или пътечки. Без да помисля за собствената си безопасност, изтичах към нея, сграбчих малката й бяла ръка и надянах пръстена си на пръста й.

— Но, Стефан… — възпротиви се Лекси.

— Ще ти е нужен, ако се наложи да участваш в преследването и да ме спасяваш — заявих и свалих всички въжета. Върбинката изгаряше пръстите ми, ала пръстенът щеше да предпазва Лекси, докато я освободя. Въпреки изтръпналите ми от болка ръце, се чувствах окрилен и изпълнен с надежда. Бях го направил. Бях спасил Лекси. — А сега, нека те…

Ала в този момент върху двама ни се стовари мрежа, просмукана с върбинка, прогаряйки всеки сантиметър от тялото ми.

— Бягай! — изкрещях и избутах Лекси настрани.