Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 77

Дадох знак на домакинята на клуба да приближи.

— Бил ли е Д… ъ, граф де Сангуе тук тази вечер? — попитах.

Момичето ме огледа от главата до петите, а лицето й се зачерви от вълнение.

— След като е обвинен в убийство, а това беше любимото му място, а аз — любимото му момиче, какво, за Бога, ви накара да си помислите, че ще ви отговоря?

Съдейки по плътния шал около врата й, ми стана ясно, че не го е сложила само за да се предпази от студения нощен въздух — това момиче определено е било една от плячките на Деймън.

Понечих да бръкна в джоба си, за да й дам пари. Тя видя какво правя и поклати глава.

— За нищо на света, скъпи. Никога няма да издам Деймън.

— Ти нямаш представа кой е той или в какво се забъркваш — изръмжах и я сграбчих за китката. Лицето й се изопна и тя се опита да се освободи от хватката ми. — Чуй ме. Аз съм Стефан Салваторе — другият мъж, обвинен в убийството на семейство Съдърланд. Нито един от двама ни не го е направил, ясно ли е? И двамата бягаме от полицията. Сега ми кажи къде е той.

Не й внушавах волята си. Всъщност не я и заплашвах. Ала тя кимна безмълвно и аз я пуснах.

— Не зная — отвърна момичето и разтри китката си. — Зная само, че обича да изпива по питие в някои от онези изискани места в жилищната част на града като „Мършавата черна котка“ и „Покоите на Ксеркс“. Дори има запазена маса в „Клуб 21“.

В този момент към нас приближи сервитьорката.

— За графа ли говорите? — попита, а върху лицето й разцъфна развълнувана усмивка.

— Да — въздъхнах аз.

— Ами, той веднъж ме заведе в „Странния плод“, само на няколко преки по-надолу.

— Имала си истинска среща с него? — възкликна домакинята на заведението с неподправена завист в гласа. Сервитьорката кимна гордо.

— Благодаря — отвърнах й искрено. В този момент Лекси или Деймън щяха да внушат на жените да ме забравят. Въздъхнах, замислен колко много по-лесен щеше да бъде живота, ако моите Сили бяха по-могъщи, а волята ми — по-слаба.

Погледнах часовника на Уинфийлд. Беше пет сутринта; беше минал час, откакто двамата с Лекси влязохме в дома на Съдърланд. Времето вървеше твърде бързо и всяка изминала минута изглежда подпечатваше с все по-зловеща окончателност съдбата на Лекси.

След секунди стоях пред вратата на „Странния плод“ — голям, тъмен бар, с нисък таван и с гигантски дървени вентилатори, които се въртяха над главите ни. Моряците, които не бяха успели да влязат в стридения бар, бяха тук, в компанията на съмнителни типове, изгубени души и престъпни гении, успели да се изплъзнат от дългата ръка на закона.

Деймън седеше сам край малка паянтова маса, облечен само по риза, а пред него имаше полупразна бутилка бърбън.

— Лекуваш раните си? — попитах го, след като приближих. Той дори не си даде труд да се престори на изненадан.

— Временен неуспех, братко. Не забравяй, че онези чекове са все още у мен. Веднага щом нещата малко се поуталожат, аз и паричките от зестрата ще изчезнем от града.

— Съмнявам се, че някоя банка ще осребри чек на заподозрян в убийство.

— Наистина трябва да престанеш да мислиш като човек и да започнеш да разсъждаваш като вампир. Няма банков касиер, когото да не мога да подчиня на желанията си.