Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 81

Но тогава мъчителят ми издаде ниско ръмжене.

— Когато жаждата за кръв те прояде отвътре и те доведе до лудост, не се тревожи — аз ще съм там и ще слушам. Ще наблюдавам. И ще се смея.

Последното, което видях, бе силуетът на древния вампир, очертан на фона на яркия ореол на живия свят, да ми маха с ръка. После затвори вратите с трясък, отекнал навярно до небесата, и аз останах сам в пълен мрак.

Изтичах до вратите и ги натиснах с цялата си тежест. Дори не помръднаха. Опитвайки се да потисна надигащата се истерия, започнах да изследвам пипнешком влажната, плесенясала гробница в търсене на някакъв отвор, таен изход, въпреки че един глас в затънтено кътче на съзнанието ми крещеше: „Това е гробница, Стефан! Смъртта е единственият изход!“

Залутах се между лабиринта от ковчези и саркофази. Въпреки паниката си забелязах богатите украси и месингови дръжки. Върху един от мраморните гробове имаше гравиран релеф на младо момиче. Беше с големи очи и извити устни. Свлякох се върху релефа, сякаш можех да прегърна девойката, почиваща под него.

Поне Лекси е в безопасност, казах си. Ако не нещо друго, щях да прекарам векове на изпитание със съзнанието, че тя е някъде там навън и живее живота си, защитена от моя пръстен. И може би, но само може би, ще се опита да ме намери.

— До скоро — прошепнах на Лекси в тишината на гробницата.

И сякаш в отговор, вратите на криптата се отвориха още веднъж, през тях прелетя дребничка блондинка и се приземи с глух звук в краката ми.

— Лекси! — извиках, когато вратите се затръшнаха зад нея и отново ме обгърна мрак.

— Здравей — отвърна тя отпаднало. — Страхотно е да те срещна тук.

26

— Какво правиш тук? — възкликнах.

Лекси повдигна вежди.

— Същото, което и ти. Очаквам дългата и мъчителна вечност, която ще споделим двамата.

— Не, имах предвид защо не избяга? — попитах, устоявайки на желанието си да я сграбча за раменете и здравата да я разтърся.

— Разбира се, че избягах, идиот такъв! — тросна ми се тя. — Но предполагам, че той го е очаквал… Изобщо не разбрах, че ме е последвал. — Усетих я как потръпна в тъмнината. — Появи се изневиделица. — Гласът й стана мрачен. — Чудя се дали това чувстват хората, когато ни срещнат. Ако някога се измъкна оттук, кълна се, че в бъдеще ще съм много по-мила с тях. Имам предвид човешките същества. А онзи вампир — него искам да убия.

Отпуснах ръка върху нейната.

— Само се моля да имаме тази възможност — изрекох с омекнал глас.

— Хайде, да се измъкнем оттук. — Тя обърна и завъртя крака си, като удари силно с петата на ботуша си право в средата на мраморните врати.

Отекна глух звук, но нищо не помръдна.

Лекси изрита още няколко пъти вратата, ала без резултат.

— Хайде заедно! — не се предаваше тя. — Ще преброя до три и ще ритнем едновременно.

— Може би в камъка има върбинка? — предположих.

Лекси поклати мрачно глава.

— Върбинката не прави нещата неразрушими. Но има други неща, които могат да се направят, за да се заключи нещо. За постоянно. Какво ще кажеш за стените?

През следващия час прокарвахме пръсти по белите стени, тавана и пода. Свръхчувствителните ни пръсти напипаха дори най-миниатюрните пукнатини. Отворихме саркофазите, претърсихме труповете за инструменти.