Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 2
Джон Банвил
Светни лампата. Моята непоклатима малка светлина. Как ясно очертава пределите на това тясно царство от писалище и отворена страница, в което винаги съм намирал най-голяма радост, тази осветена палатка, където съм се свил, щастлив и скрит от света. Защото дори картините са повече въпрос на вътрешно зрение, отколкото на външен поглед. Ето тук нещо, което…
Обаждане от Куеръл. Е, на него поне кураж не му липсва, това е сигурно. Телефонното иззвъняване ме сепна и ужасно ме уплаши. Така и не свикнах с тази машинка — приклекнала, зловеща, готова всеки миг да вдигне врява, за да й обърнеш внимание, и то когато най-малко очакваш, също като някое сърдито бебе. И досега тревожното ми сърце се разтупква. Кой би могъл да бъде? Обаждаше се от Антиб. Мисля, че долових шума на морето в далечината, завидях му и се подразних, въпреки че това по-скоро приличаше на уличното движение под апартамента му, някъде по Корниш, там ли беше? — или пък някой друг звъни? Чул по новините, така рече. „Ужасно, старче, ужасно; какво да кажа?“ Не успя да скрие нетърпението в гласа си. Искаше да узнае всичките мръсни подробности. „Със секс ли те пипнаха?“ Много коварно — и все пак колко малко разбираше той в края на краищата. Дали не трябваше да го провокирам, да му кажа, че съм наясно какъв подлец е той? Но какъв е смисълът. Скрайн чете книгите му, той му е истински почитател. „Чуй, този Куеръл — казва той с онова типично съскане, което протезите му произвеждат, — той ни е взел мярката, на всички до един.“ Не и на мен, приятелю; не и на мен. Поне така се надявам.
Друг не се обади. Е, аз и не очаквах, че той ще го направи…
Ще ми липсва старият Скрайн. Без съмнение вече няма да имам работа с него; всичко приключи — това, както и много други неща покрай това. Би трябвало да изпитвам облекчение, но колкото и да е странно, не изпитвам. Накрая двамата бяхме нещо като двойници, той и аз, като във вариететен номер.