Читать «Не казвай сбогом» онлайн - страница 249

Аз мълчах почти през цялото време. Обмислях своите въпроси, същите въпроси, над които размишлявах от години, зловещия рефрен на брака ни: Какво мислиш, Ейми? Как се чувстваш? Коя си ти? Какво си причинихме един на друг? Какво ще правим?

* * *

Беше благосклонен и царствен жест от страна на Ейми да се върне у дома с мен, в брачното ни ложе, при неверния си съпруг. Всички бяха на това мнение. Медиите ни следваха, като че ли бяхме кралска сватбена процесия, докато двамата прекосявахме улиците на Картидж под неоновите светлини покрай заведенията за бързо хранене на път за дома си край реката. Каква изисканост притежаваше Ейми, каква дързост. Като принцеса от приказките. Аз, разбира се, бях невзрачният подлизурко, съпругът, който до края на дните си щеше да навежда глава и да угодничи. Докато не я арестуват. Ако изобщо някога я арестуват.

Фактът, че изобщо я пуснаха, беше тревожен. Не просто тревожен, пълен шок. Видях ги как излизат от стаята, където я разпитваха пет часа, и как я пускат: двамата агенти от ФБР с тревожно къса коса и безизразни лица, Гилпин, който сякаш току-що беше погълнал най-прекрасната пържола в живота си, и Бони, единствената със стиснати устни и леко смръщено лице. Погледна ме, докато минаваше покрай мен, изви вежди и отмина.

А после, твърде бързо, двамата с Ейми се озовахме у дома, сами в дневната. Блийкър ни гледаше с лъскавите си очички. Зад завесите ни още светеха телевизионните камери и стаята беше окъпана в пищно оранжево сияние. Изглеждахме като осветени от свещи, романтични. Ейми беше абсолютно красива. Мразех я. Страхувах се от нея.

— Не можем да спим в една къща — казах.

— Искам да остана тук, с теб. — Тя взе ръката ми. — Искам да бъда със съпруга си. Искам да ти дам шанса да бъдеш съпругът, който искаш да бъдеш. Прощавам ти.

— Ти прощаваш на мен? Ейми, защо се върна? Заради онова, което казах в интервютата ли? Заради видеозаписите ли?

— Нали това искаше? Нали това беше целта на онези записи? Бяха идеални — припомниха ми какво имахме, колко специално беше всичко.

— Казах онова, което ти искаше да чуеш.

— Знам — прекрасно ме познаваш! — грейна Ейми. Блийкър започна да описва осморки между краката й. Тя го взе и го погали. Той замърка оглушително. — Помисли си, Ник, ние се познаваме. По-добре от всеки друг на света.

Вярно беше, и аз имах това усещане през последния месец, когато не желаех на Ейми нищо лошо. Връхлиташе ме в неочаквани моменти — посред нощ, когато ставах до тоалетната или седях на масата в кухнята и ядях препечена филийка, изпитвах леко възхищение и дори нещо повече, нежност към жена си, някъде дълбоко в себе си, някъде отвътре. Тази жена ме познаваше до мозъка на костите — знаеше точно какво искам да прочета в онези бележки, успяваше да ме подмами обратно към себе си, дори да предскаже погрешните ми ходове. Познаваше ме по-добре от всеки друг на света. През цялото време мислех, че сме двама непознати, а се оказа, че се познаваме интуитивно до мозъка на костите.