Читать «Не казвай сбогом» онлайн - страница 248

Странно сборище от хора — не точно семейна среща, не точно като в болнична чакалня, празнично, но и тревожно, като салонна игра, чиито правила никой не знае.

А междувременно двамата репортери, които семейство Елиът бяха допуснали във вътрешното светилище, ме обстрелваха с въпроси. Как се чувствам сега, когато Ейми се е върнала? Колко ли прекрасно е усещането? „Ник, изпитвате ли облекчение от завръщането на Ейми?“

Изпитвам огромно облекчение и съм много щастлив, повтарях тъпото си твърдение за пред медиите, когато вратите се отвориха и влезе Жаклин Колингс: устните й бяха като тънък червен белег, лицето й беше набраздено от сълзи.

— Къде е тя? — попита ме. — Лъжливата малка кучка. Къде е? Убила е сина ми. Моя син. — Разплака се, а репортерите направиха няколко снимки.

— Как приемате обвиненията към сина си в отвличане и изнасилване? — попита един от тях напрегнато.

— Как ги приемам ли? — сряза го тя. — Вие сериозно ли говорите? Хората наистина ли отговарят на такива въпроси? Това противно бездушно момиче манипулира сина ми през целия му живот — запишете си го — тя го манипулира, лъга и накрая го уби, а сега, след смъртта му, продължава да го използва…

— Госпожо Колингс, ние сме родителите на Ейми — поде Мерибет. Понечи да докосне Жаклин по рамото, но тя я отблъсна. — Съжалявам за болката ви.

— Но не и за загубата ми. — Жаклин се извисяваше с цяла глава над Мерибет и я измерваше с гневен поглед. — Не и за загубата ми — повтори тя.

— Съжалявам за… всичко — каза Мерибет, а после до нея застана Ранд, с една глава по-висок от Жаклин.

— Какво ще предприемете вие двамата за дъщеря си? — попита Жаклин. Обърна се към младия полицай, който се стараеше да удържа позицията си. — Какво се предприема по отношение на Ейми? Защото тя лъже, като твърди, че синът ми я е отвлякъл. Лъже. Тя го е убила, докато е спял, а изглежда никой не приема това сериозно.

— Всичко се приема много, много сериозно, госпожо — отговори хлапето.

— Ще направите ли изявление, госпожо Колингс? — попита репортерът.

— Ето го изявлението ми: Ейми Елиът Дън уби сина ми. Не е било самозащита. Тя го е убила.

— Имате ли доказателство?

Разбира се, че нямаше.

Статията на репортера описваше съпружеското ми изтощение („бледото му лице говореше за много нощи, прекарани в страх“) и за облекчението на семейство Елиът („родителите се притискаха един към друг в очакване дъщеря им официално да се завърне при тях“). Обсъждаше некомпетентността на полицаите („случаят беше предубеден, изпълнен с погрешни ходове, които стигат до задънена улица, а полицията упорито се бе вкопчила в неправилния извършител“). И накрая статията пренебрежително щеше да отреже Жаклин Колингс само с един ред: „След неловка среща с родителите на Елиът огорчената Жаклин Колингс беше изведена от стаята, твърдейки, че синът й е невинен“.

Жаклин наистина беше изведена от стаята и отведена в друга, където щяха да запишат показанията й и да я държат настрани от много по-сензационната история: победоносното завръщане на Невероятната Ейми.

Когато ни върнаха Ейми, всичко отново започна. Снимките и сълзите, прегръдките и смехът, всичко, което хората искаха да видят и да узнаят: „Какво е усещането, Ейми?“, „Какво е усещането да избягате от похитителя си и да се върнете при съпруга си?“, „Ник, как се чувствате сега, когато съпругата ви отново е при вас и вие пак сте свободен?“.