Читать «Не казвай сбогом» онлайн - страница 246

О.: Тръгнахме към Сейнт Луис и помня, че пътьом той хвърли чантата ми — май се е оказало в Ханибал. Това беше другото нещо, което той инсценира, за да изглежда като мръсна игра.

В.: Много интересно, в този случай има много странни съвпадения. Например че Деси е изхвърлил чантата ви точно в Ханибал, където сте насочили и Ник да отиде — така ние на свой ред помислихме, че Ник е изхвърлил чантата там. Или че сте решили да скриете подаръка точно там, където Ник е скрил купените вещи с тайните кредитни карти.

О.: Наистина ли? Трябва да ви кажа, че на мен тези неща не ми звучат като съвпадение. Според мен няколко ченгета са се вкопчили в представата, че съпругът ми е виновен, и сега, когато се върнах жива, е съвсем ясно, че виновникът не е той, а те ще изглеждат като пълни глупаци, затова се мъчат да си покрият задниците. Вместо просто да поемете отговорност за факта, че ако този случай беше останал в ужасно некомпетентните ви ръце, Ник щеше да получи смъртна присъда, а аз щях да съм прикована към едно легло и изнасилвана всекидневно, докато умра.

В.: Извинете, това е…

О.: Спасих се, спасих Ник и така спасих и жалките ви задници.

В.: Доводът ви е изключително основателен, Ейми. Съжалявам, ние бяхме толкова… Отделихме толкова много време на този случай, искахме да изясним всяка подробност, която сме пропуснали, затова няма да повтаряме грешките си. Но вие сте абсолютно права, пропускаме главното, а то е: вие сте героиня. Безусловно сте героиня.

О.: Благодаря ви. Оценявам, че го казвате.

Ник Дън

Нощта на завръщането

Отидох в участъка да взема жена си и пресата ме посрещна като рок звезда. Като носител на „Оскар“, победител в президентските избори и първия човек, стъпил на Луната — всичко в едно. Едва се сдържах да не вдигна над главата си сключените си длани в универсалния знак за победа. Да, сега всички ми се правите на приятели, казах си.

Влязох насред сцена, която ми заприлича на объркало се парти — няколко бутилки шампанско върху бюрото, а край тях малки картонени чаши. Потупване по гърбовете и наздравици, после още наздравици за мен, като че ли същите тези хора не бяха моите обвинители предния ден. Трябваше обаче да играя играта. Да си дам гърба да ме потупват. О, да, вече бяхме приятелчета.

Важното е, че Ейми е в безопасност. Упражнявах репликата отново и отново. Трябваше да изглеждам като загрижен и изпълнен с облекчение съпруг, докато не разбера как ще се развият нещата. Докато не се уверя, че полицията не е разобличила всичките й противни и преплетени като паяжина лъжи. Докато не я арестуват — дотам бях готов да стигна, докато не я арестуват, и после щях да усетя как мозъкът ми едновременно се раздува и свива — собствените ми вариации в стил Хичкок — и щях да си кажа: съпругата ми е убила човек.

— Пронизала го е — каза младият полицай, прикрепен като семейна свръзка. (Надявах се повече с никого и по никакъв повод да не се свързвам.) Беше същото хлапе, което се оплакваше у Го от коня си, от скъсания си лабрум и от алергията си към фъстъци. — Пронизала го точно през югуларната вена. При такава рана кръвта ти изтича за около шейсет секунди.