Читать «Нашите предци» онлайн - страница 95

Беше времето на роенето. Рояк пчели беше последвал царицата вън от стария кошер. Козимо се огледа. Рицарят адвокат се появи на вратата на кухнята. В ръцете си държеше менче и тиган. Той заблъска тигана в менчето и вдигна голям шум — тинк- тинк! Звукът беше досаден и тъй се удряше в тъпанчетата, че ти идеше да си запушиш ушите. Като блъскаше двата медни съда на всеки три крачки, рицарят адвокат вървеше след рояка пчели. При всяко издрънчаване роякът като че се разтърсваше. За миг се спускаше и издигаше, бръмченето сякаш ставаше по-глухо, а летежът — по-несигурен. Козимо не виждаше добре, но му се струваше, че сега целият рояк се събира около една точка сред зеленината и не прехвръква по-нататък. А Карега продължаваше да бие менчето.

— Какво става, рицарю? Какво правите? — попита го брат ми, като го настигна.

— Бързо — изфъфли онзи. — Върви на дървото, където спря роякът, но внимавай да не го раздвижиш, докато не дойда аз.

Пчелите се спуснаха към едно нарово дърво. Козимо пристигна там и отначало нищо не видя. После забеляза, че от един клон виси нещо като голям плод, приличен на шишарка, която цялата се състои от пчели, хванати една за друга. Върху тях долитаха нови и конусът растеше. Козимо стоеше сред клоните на нара, затаил дъх. Под него висеше гроздът пчели и колкото по-голям ставаше, толкова по-лек изглеждаше, като закачен на конец. Дори на нещо още по-тънко — крачката на една стара пчела майка. Приличаше на тънък прозрачен хрущял поради множеството шумолящи крилца, които покриваха със своя матовосив цвят набраздените черно-жълти коремчета.

Рицарят адвокат пристигна със скокове. В ръцете си държеше кошер. Подложи го под грозда, обърнат наопаки.

— Хайде — каза той тихичко на Козимо. — Малък рязък тласък.

Козимо леко разтърси нара. Роякът от хиляди пчели се откъсна като лист и падна в кошера. Рицарят го запуши с една дъсчица.

— Готово — каза той.

Така между Козимо и рицаря адвокат се породи разбирателство, сътрудничество, което до известна степен можеше да се нарече приятелство, стига тази дума да не звучи много силно за двама души, които бяха тъй малко общителни.

Стана така, че между брат ми и Енеа Силвио се установи сътрудничество по напояването. Това може да изглежда странно, тъй като оня, който стои по дърветата, едва ли има работа с кладенци и канали. Но аз ви споменах за висящата чешма, която Козимо беше измайсторил с кора от топола, за да докара вода от водопада до клоните на един дъб. Макар да бе разсеян, тъкмо рицарят адвокат забелязваше всичко, свързано с водата, из цялата околност. Скрит зад един вечнозелен храст над водопада, Карега издебна Козимо, докато монтираше своя водопровод сред клоните на дъба (където го криеше, когато не му служеше, поради твърде отрано придобития навик на саможивците да крият всичко). Брат ми тъкмо опираше края на кората на един чатал в дървото, а другия й край — о камъните по стръмнината, и се готвеше да пие.

При тази гледка кой знае какво бръмна в главата на рицаря: той бе обзет от непривично за него опиянение. Появи се иззад храста, плесна с ръце, подскочи два-три пъти, сякаш скачаше на въже, пръсна шепа вода, за малко не се строполи надолу по водопада и не падна в пропастта, и започна да обяснява на момчето идеята, която му бе хрумнала. Хрумването беше неясно, а обяснението — още по-неясно. Рицарят адвокат обикновено говореше на диалект повече от скромност, отколкото поради незнание на езика. Но във внезапни мигове на възбуждение той, без да си дава сметка, минаваше от диалекта направо към турски и никой нищо не разбираше.