Читать «Нашите предци» онлайн - страница 94

Това навярно беше предпазна мярка, за да скъта приходите от своето лично производство. Не искаше да ги оставя да попадат в пробитото котле на семейния бюджет. Той с положителност не беше сребролюбив човек, пък и какво ли можеше да му донесат малкото мед и восък? Навярно цялата работа беше да има възможност да върши нещо, в което баронът да не си навира носа, да не го води за ръка. Или просто Карега не желаеше да смесва малкото неща, които обичаше, като пчеларството, с многото, които не обичаше, като администрацията и управлението.

Но, тъй или иначе, беше факт и обстоятелството, че нашият баща никога не би му позволил да държи пчели близо до къщата. Баронът страдаше от необоснован страх да не бъде ужилен. Когато случайно се сблъскваше с пчела или оса в градината, побягваше неразумно по алеите, хващайки с ръце перуката си, сякаш за да се предпази от клюна на орел. Веднъж, като постъпи тъй, перуката му отлетя, пчелата, разлютена от внезапното му подскачане, се спусна към него и го ужили по плешивия череп. Три дни притиска главата си с марли, напоени с оцет. Тъй беше устроен — горд и силен при сериозните ситуации, той пощуряваше от малко одраскване или пъпчица.

Енеа Силвио Карега беше разпръснал пчеларската си дейност на много места из цялата долина на Омброза. Собствениците му бяха дали разрешение да държи по един, два или три кошера на някой синор край техните ниви в замяна на малко мед. Карега вечно сновеше от едно място на друго, като се занимаваше с кошерите, движейки се, сякаш имаше пчелни крачка вместо ръце. Приликата понякога се дължеше на това, че нахлузваше черни ръкавици, за да се предпази от ужилване. На лицето си под феса слагаше черна мрежа. При дишането тя се залепваше или издуваше пред устата му. Карега раздвижваше някакъв уред, който изпускаше дим, за да отпъжда насекомите, докато бърка в кошера. И всичко това — бръмченето на пчелите, мрежата, облакът пушек, изглеждаше на Козимо като някакво чародейство, с което този човек се опитваше да се занимава, за да изчезне от там, да бъде изличен, да отлети, да се прероди в друго същество в друго време и на друго място. Но не беше много могъщ чародей, защото се появяваше отново и отново все същият, като понякога смучеше ужиления си пръст.

Беше пролет. Една сутрин на Козимо се стори, като че въздухът е полудял. Трептеше от нечуван звук. Бръмчене, което в отделни мигове ехтеше подобно тътен. Въздухът сякаш беше затъмнен от град, който, вместо да пада, се движеше в хоризонтална посока и се въртеше бавно, рядък по краищата, но увлечен в средата от нещо като по-гъст център. Това беше неизброимо множество пчели. Околността бе потънала в зеленина, цветя и слънце, а Козимо, който не разбра какво става, бе обзет от мъчително нетърпение и възбуда.

— Пчелите бягат! Рицарю адвокат, пчелите бягат! — започна да вика той, като хукна от дърво на дърво да търси Карега.

— Не бягат, роят се — обади се гласът на рицаря.

Козимо го видя под себе си. Изникна като гъба и му направи знак да пази тишина. После веднага побягна и изчезна. Къде ли отиде?