Читать «Нашите предци» онлайн - страница 86

— Ей, ей — извика графът, като стана и любопитно завъртя глава, за да види по-добре. — Кой е там горе? Кой ходи по дърветата?

— Кой е там ли? Не знам… Тъй ви се е сторило — бъбреше баща ни, ала не гледаше в същата посока, а в очите на графа, сякаш за да провери дали вижда добре.

Междувременно Козимо беше пристигнал тъкмо над нас и бе застанал неподвижен и разкрачен на един чатал.

— Ами да, това бил моят син, Козимо. Момчешки работи. Вижте чак къде се е качил, за да ни изненада.

— Това големият ви син ли е?

— Да, да, по-големият от двете момчета, но със съвсем малко. Още са деца, играят си…

— Обаче твърде ловко ходи по клоните. И какъв арсенал си носи…

— Ех, игри! — И с ужасно усилие, което го накара да се зачерви, извика най-лицемерно:

— Какво правиш там горе? Ей, няма ли да слезеш? Ела да поздравиш господин графа!

— Ха-ха-ха — смееше се графът, — отлично, отлично! Оставете го да си стои горе, мосю Арминио! Ама че ловко момче, как само ходи по дърветата! — И продължи да се смее.

А младото малоумно графче знаеше само да повтаря:

— C’est original, çа. C’est très original!

Козимо седна горе на чатала. Баща ни промени темата на разговора и говореше, говореше непрекъснато, като се мъчеше да отвлече вниманието на графа. Ала графът от време на време вдигаше очи. А брат ми си стоеше все там на дървото или на друго, чистеше си пушката, мажеше с мас гамашите си или си слагаше дебелата фланела, защото се свечеряваше.

— Я гледай ти! Всичко умее да прави там горе този младеж. Ах, колко ми харесва! Ах, ще го разкажа в двореца още щом отида! Ще разкажа и на моя син, епископа! И на леля ми принцесата.

Баща ми се пукаше от яд. Друга мисъл го измъчваше още повече. Не виждаше дъщеря си, тя бе изчезнала заедно с младото графче.

Козимо се беше отдалечил, за да направи една от обичайните си разузнавателни обиколки. Появи се отново задъхан:

— Накара го да се разхълца! Накара го да се разхълца!

Графът се разтревожи.

— О, колко неприятно. Синът ми често страда от хълцавица. Върви, прекрасни младежо, върви и виж дали му е минало. Кажи им да се връщат!

Козимо хукна и пристигна обратно още по-задъхан от преди:

— Гонят се. Тя иска да му напъха жив гущер във врата, за да му мине хълцавицата! Той не иска!

И отново се втурна да види какво става.

Тъй прекарахме тази вечер във вилата, не много по-различно от друг път. Козимо по околните дървета тайно участваше в нашия живот, но този път имаше гости и славата за странното държание на моя брат щеше да се разпространи из европейските дворове за срам на баща ни. Неоснователен срам, защото граф Д’Естома доби приятно впечатление за нашето семейство и тъй стана възможно сестра ни Батиста да се сгоди за младия граф.

X

Поради това, че като растат, се усукват и извиват, маслините бяха за Козимо равни пътища, търпеливи и приятелски настроени дървета с груба кора, по която се минава и удобно се спира, макар големите клони да са само няколко на всяко дърво и да не позволяват голямо разнообразие на движенията. А по смокинята например, стига да внимаваш и да прецениш дали ще издържи тежестта, можеш дълго да се провираш. Козимо стоеше под листатия свод, виждаше как сред жилките на листата се промъква слънчева светлина, как зелените плодове се издуват малко по малко, усещаше уханието на млечния сок, който сълзи по дръжките. На устойчивата офика или по черниците, където зреят плодове, беше приятно, жалко че са така редки дървета. Редки бяха и орехите, които помамваха и мен понякога, като гледах моя брат да се губи в един огромен стар орех като в дворец на много етажи и с безброй стаи.