Читать «Нашите предци» онлайн - страница 84

— Au secours! Аu secours!

Притичаха хора със стълба. Малко по малко той се успокои и слезе.

ІХ

Въпреки своето бягство, което го направи известен, Козимо живееше, общо взето, близо до нас, почти както преди. Беше самотник, който не избягва хората. Дори човек би казал, че главно хората са му по сърце. Отиваше над места, където селяните копаеха, торяха, косяха ливади, и отправяше към тях учтиви думи за поздрав. Те удивено вдигаха глави. Изоставил бе лошия навик, който толкова ни забавляваше по времето, когато заедно се катерехме по дърветата, да подвиква „ку-ку“ и да си прави шеги с минаващите отдолу. На първо време селяните, които го гледаха да преодолява големи разстояния само по клоните, не знаеха как да постъпят. Не можеха да решат дали да го поздравяват със сваляне на шапка, както бе прието да се отнасят към господата, или да закрещят срещу него като към немирник. После свикнаха да разменят по някоя и друга дума за работата, за времето и дори показваха, че оценяват решението му да стои там горе. Една игра нито по-добра, нито по-лоша от толкова други, с които се занимаваха господата.

Козимо често спираше да наблюдава техния труд и задаваше въпроси за торенето и сеитбата. Докато ходеше по земята, такова нещо не му бе идвало наум, възпираше го неговото предишно вироглавство, което не му позволяваше да заговаря селяните, арендаторите и слугите. Понякога Козимо се изказваше дали лехата, която окопават, излиза права, или се изкривява и дали в градината на съседа доматите са вече узрели. Друг път се нагърбваше с малки услуги, като например да отиде да каже на жената на някой косач да му донесе брус. Или предаваше съобщение да отбият водата в някоя градина. Видеше ли ято врабци, кацнало в пшеничена нива, когато се придвижваше, за да изпълни поръченията, поверени му от селяните, Козимо веднага вдигаше шум и размахваше шапката си, за да ги прогони.

По време на самотните си разходки из гората рядко срещаше хора, но затова пък срещите се запечатваха в съзнанието му. Ние не срещахме такива хора. В ония времена много бедни скитници намираха убежище в горите: въглищари, медникари, стъклари, цели семейства, които гладът беше прогонил далеч от техните землища. Те изкарваха хляба си с непостоянни професии. Разполагаха своите работилници на открито и струпваха колибки от клони, за да спят. Отначало покритият с кожи младок, който се прокрадваше по дърветата, ги плашеше. Особено се бояха жените — те го вземаха за летящ дух. Ала после Козимо завърза приятелства. Стоеше с часове да ги гледа как работят и вечер, щом седнеха около огъня, той се разполагаше на някой близък клон, за да слуша историите, които разправяха.

В ония времена въглищарите идваха отдалече, от долините край град Бергамо. Не беше лесно да ги разбере човек, когато говореха на своя диалект. Бяха най-силните и свързани помежду си занаятчии. Цяло братство, което се бе разпростряло във всички гори със свойствените за всяко братство роднинство, връзки и свади. Понякога Козимо служеше за посредник между една и друга група, разнасяше новини, натоварваха го с поръчки.