Читать «Нашите предци» онлайн - страница 82

— Вали! Какво ли прави Козимо, уважаема майко?

Генералшата дръпна пердето и погледна дъжда. Беше спокойна.

— Най-голямото неудобство, което дъждовете причиняват, е разкаляният терен. Щом стои горе, е в безопасност.

— Но достатъчни ли са дърветата, за да го предпазят?

— Навярно ще се оттегли в своя стан.

— Какъв стан, уважаема майко?

— Вероятно се е погрижил да си го приготви овреме.

— Не мислите ли, че ще постъпя добре, ако го потърся, за да му дам чадър?

Сякаш думата „чадър“ внезапно я изтръгна от нейната роля на военнополеви съгледвач и отново я хвърли сред майчините грижи. Генералшата рече:

— Ja, ganz gewiss! И една бутилка ябълков сироп, добре сгрята, завита във вълнен чорап! И едно непромокаемо платнище — да го просне върху дървото, та да не прониква влага… Къде ли е сега, бедничкият? Надявам се, че ще успееш да го намериш…

Тръгнах в дъжда, натоварен с пакети, под огромен зелен чадър, като държах друг затворен под мишница, за да го дам на Козимо.

Изсвирих нашия сигнал. Отвърна ми само непрекъснатото плющене на дъжда по дърветата. Беше тъмно. Като излязох от градината, не знаех накъде да тръгна. Стъпвах, без да виждам, по хлъзгави камъни, прогизнала трева, локви. И непрекъснато свирех. За да насоча нагоре звука от свиркането, навеждах назад чадъра. Водата ме шибаше в лицето и сякаш отмиваше звуците от устата ми. Исках да отида към района на общинските земи, които бяха обрасли с високи дървеса. Предполагах, че навярно там си е направил убежище, но се загубих в мрака и застанах неподвижно, притискайки под мишница чадър и пакети. Само бутилката сироп, завита във вълнен чорап, ме сгряваше малко.

И ето, високо в мрака сред дърветата зърнах светлинка. Не беше нито луна, нито звезда. Стори ми се, че долавям отговор на моето изсвирване.

— Козимоооо!

— Биаджоооо! — чу се глас откъм върха на дървото.

— Къде си?

— Тук! Ще те пресрещна. Бързай, че ще се намокря.

Срещнахме се. Увит в одеяло, той слезе чак до ниското разклонение на една върба, за да ми покаже откъде да се кача. Преведе ме през сложна плетеница от клони до бука с висок ствол, откъдето идваше светлината. Дадох му веднага чадъра и няколко от пакетите. Опитахме се да се качим с отворени чадъри, но това беше невъзможно. Тъй или иначе, се наквасихме. Най-после пристигнахме там, където той ме водеше. Не виждах нищо освен светлик, който сякаш се прокрадваше измежду платнищата на някаква палатка. Козимо повдигна един от краищата и ме пусна да мина. Озовах се в нещо като стаичка, осветена от фенер, покрита и затворена отвсякъде със завеси и черги. През нея минаваше стволът на бука, имаше под от талпи и всичко бе закрепено върху дебели клони. В първия миг ми се стори като кралски палат, но скоро забелязах колко е нестабилно всичко. Дори само обстоятелството, че бяхме двама вътре, вече заплашваше да наруши равновесието. Козимо веднага се зае да поправя, да запушва дупки и пропадащи места. Остави отвън отворени и двата чадъра, които донесох, за да закриват две дупки в тавана. Но много вода течеше от другаде. Двамата бяхме мокри, а колкото до студа, беше, сякаш си навън. Обаче Козимо бе натрупал голямо количество одеяла. Човек можеше да се вмъкне под тях, като остави открита само главата си. Фенерът хвърляше несигурна, трептяща светлина. Върху тавана и стените на странното съоръжение клоните и листата хвърляха оплетени сенки. Козимо пиеше сиропа от ябълки на големи глътки.