Читать «Нашите предци» онлайн - страница 83

— Хубава къща — казах аз.

— О, това е още временна постройка — побърза да отговори Козимо. — Трябва да я проектирам по-добре.

— Цялата ли си я построи сам?

— Че с кого другиго? Тя е тайна.

— Аз може ли да идвам?

— Не, защото тъй ще издадеш пътя на някой друг.

— Татко каза, че вече няма да праща да те търсят.

— Въпреки това къщата ми трябва да бъде тайна.

— Заради ония момчета, дето крадат ли? Ама те не са ли твои приятели?

— Понякога — да, понякога — не.

— А момичето с кончето?

— Какво те интересува?

— Интересува ме дали е твоя приятелка, дали играете заедно.

— Понякога — да, понякога — не.

— Защо понякога не?

— Защото или аз не искам, или тя не иска.

— А нея ще я поканиш ли да се качи тук?

С потъмняло лице Козимо се опитваше да опне една рогозка, преметната през някакъв клон.

— Ако се съгласи да дойде, ще я поканя да се качи — отвърна той сериозно.

— Значи, тя не иска?

Козимо се хвърли върху одеялата.

— Замина.

— Кажи — рекох аз тихо, — сгодени ли сте?

— Не — отговори брат ми и се затвори в продължително мълчание.

На следния ден времето беше хубаво. Бе взето решение Козимо да продължи уроците си при абат Фошлафльор. Баща ми не обясни как ще стане това. Неочаквано и малко троснато баронът прикани абата да намери моя брат където и да е и да го накара да преведе малко от Вергилий.

— Вместо да стоите тук и да зяпате мухите, mon Abbé…

После му се стори, че е поставил на абата твърде трудна задача, и се помъчи да я улесни. Каза ми:

— Върви да съобщиш на брат си да бъде в градината след половин час за урок по латински.

Изрече това с колкото може по-естествен тон. Този тон той щеше да спазва оттук нататък: Козимо щеше да си остане по дърветата и всичко трябваше да продължи както преди.

И тъй, урокът се състоя. Моят брат беше яхнал клона на един бряст, седеше с провиснали крака, а абатът се бе разположил на стол отдолу, на тревата. В един глас повтаряха хекзаметрите. Аз играех наоколо и за известно време ги изгубих от погледа си. Като се върнах, и абатът беше на дървото. С дългите си тънки крака в черни чорапи се мъчеше да се вдигне върху един чатал. Козимо му помагаше, като го държеше за лакътя. Намериха удобно за стареца място и наведени над книгата, заедно засричаха труден пасаж. Брат ми, изглежда, проявяваше голямо старание.

После, не знам как, ученикът се беше измъкнал, може би защото абатът както обикновено се бе загледал втренчено в празното. Аз заварих само стария свещеник, облечен в черно, свит сред клоните с книга на коленете. Той гледаше една бяла пеперуда, като с отворена уста следеше полета й. Когато пеперудата изчезна, абатът забеляза, че е на дървото, и внезапно обхванат от страх, прегърна ствола и се развика: