Читать «Нашите предци» онлайн - страница 81

— Давате прекрасно представление — започна бащата с горчивина в гласа, — съвършено достойно за един джентълмен! (Говореше му на „вие“, така както правеше при най-строгите порицания, но този път това обръщение издаваше отдалечаване, отчуждаване.)

— Един джентълмен, уважаеми татко, си остава джентълмен и на земята, и по дърветата — отвърна Козимо и добави: — стига да се държи подобаващо.

— Чудесна максима — призна мрачно баронът, — само да не крадете сливите на някой арендатор.

Беше вярно, брат ми бе хванат натясно. Какво можеше да отговори? Усмихна се, но не надменно или цинично, а със срамежлива усмивка и се изчерви.

Бащата също се усмихна, но усмивката му беше печална и кой знае защо също се изчерви.

— Събрали сте се с шайка най-долни копелета и просяци — каза след малко.

— Но, уважаеми татко, аз си живея сам, всеки гледа себе си — отвърна Козимо твърдо.

— Приканвам ви да слезете на земята — изрече баронът със спокоен, почти унил глас — и да поемете задълженията си на благородник.

— Нямам намерение да ви се подчиня, уважаеми татко — заяви Козимо, — много съжалявам.

И двамата се чувстваха неудобно и някак отегчени. Всеки знаеше какво ще каже другият.

— Ами вашето учение, вашият християнски дълг? Смятате да растете като дивак от американската джунгла ли?

Козимо млъкна. Това бяха въпроси, които не си беше задавал и нямаше желание да си ги задава. После рече:

— Смятате ли, че няма да се науча на добро, ако живея на няколко метра по-високо от останалите?

Това беше умел отговор, но в него сякаш прозираше желание да омаловажи своята постъпка: всъщност бе знак за слабост.

Бащата забеляза това и стана по-настъпателен.

— Бунтарството не се измерва в метри — каза той, — дори когато е на няколко крачки, едно пътуване може да се окаже безвъзвратно.

Брат ми можеше да даде друг отговор, дори да цитира латинска максима, каквито тогава знаехме много, но сега не ми идва нито една наум. Накрая му омръзна този тържествен и приповдигнат тон. Изплези език и извика:

— Затова пък от дърветата пишкам по-далече.

Фразата бе, общо взето, безсмислена, но сложи край на разговора.

Като чуха това, събралите се около Кипарисовата врата надигнаха врява. Конят на барон Ди Рондо подскочи, мъжът стисна юздите, зави се с плаща, сякаш се приготви да тръгне. Но се обърна, извади показалец изпод наметалото, насочи го към почернялото от облаци небе и извика:

— Внимавай, сине, има един, който може да пишка върху всички нас. — И пришпори коня си.

Дъждът, дълго чакан в цялата околност, рукна на едри капки. От порутените къщурки изскочиха хлапаците с торби на главите и запяха:

— Лей се, лей се, ти, дъждец, на хората да донесеш живец!..

Козимо изчезна между листата, от които се стичаше вода и само като ги пипнеш, те обливаха сякаш с душ.

Щом заплющя, се разтревожих за него. Представях си го целия наквасен да се притиска към някой дънер и безуспешно да се опитва да се заслони от леещия се порой. В същото време знаех, че една буря не е достатъчна, за да го принуди да се върне. Изтичах при нашата майка.