Читать «Нашите предци» онлайн - страница 65

Той не слезе, скочи от клон на друг, мина от едно маслиново дърво на друго и се изгуби от погледите между гъстите сребристи листа.

Бандата малки разбойници с накачулени торби и с кошници в ръцете опустошаваше някакви череши в равнината. Работеха методично, като обираха клон след клон. И ето че на върха на най-високото дърво, кацнал с преплетени крака, откъсвайки с два пръста дръжките на черешите и поставяйки ги в шапката, закрепена на коленете му, видяха кого? Момчето с гамашите!

— Ей, ти, откъде се взе? — попитаха грубо, засегнати, сякаш беше долетял.

Брат ми престана да бере. Сега вземаше една по една черешите от шапката и ги поднасяше към устата си, като че бяха захаросани. Плюеше костилките надалеч, като внимаваше да не изцапа жилетката си.

— Този сладоледчо — обади се някой — какво се мъкне с нас? Защо ни се меси? Защо не яде череши от своята градина?

Но бяха малко засрамени. Бяха разбрали, че на дърветата е по-опитен от тях.

— Между тези сладоледчовци — каза друг — понякога се ражда по погрешка и някой по-свестен — например Синфороза.

При това тайнствено име Козимо наостри ухо и без сам да знае защо, се изчерви.

— Синфороза ни измени! — каза друг.

— Но беше момиче на място, макар че и тя е от сладоледчовците. Ако тази сутрин беше изсвирила отново с рога, нямаше да ни спипат.

— И един сладоледчо може да идва при нас, разбира се, ако стане от нашите!

Козимо разбра, че сладоледчовци наричаха всички обитатели на вилите, благородниците и изобщо високопоставените лица.

— Я слушай — му каза един, — да сме наясно. Ако искаш да останеш с нас и да правим заедно хайки, покажи ни всички пътища, които знаеш.

— И ни остави да влезем в овощната градина на твоя баща! — каза друг. — Мен веднъж там ме стреляха със сол.

Козимо ги слушаше, но беше погълнат от някаква мисъл. После попита:

— Кажете ми, коя е Синфороза?

Тогава всички дрипльовци сред клоните избухнаха в смях така, че един едва не падна от черешата, а друг се наклони назад, като се държеше с крака за клона. Трети увисна на ръце, като се кикотеше и крещеше.

С тази врява, то се знае, привлякоха вниманието на преследвачите и те отново ги погнаха. Наближи отряд с кучета. Разнесе се силен лай и ето ги пак ония с вилите. Само че този път, извлекли поука от поражението, първо се качиха на стълбите, заеха дърветата наоколо и от там, като насочиха остри зъбци и гребла, обградиха противника. Кучетата, които останаха долу, след като хората се пръснаха горе по дърветата, не проумяха веднага срещу кого са насъскани и известно време лаеха едно тук, друго там с вирнати муцуни. Така крадците можаха да скочат пъргаво на земята, да хукнат всеки в различна посока сред обърканите кучета и макар някои от тях да бяха ухапани по прасеца или изядоха по някой удар с тояга и камък, повечето напуснаха невредими полесражението.

На дървото остана Козимо.

— Слез! — викнаха му хлапаците, които се спасиха. — Какво правиш? Спиш ли? Скачай на земята, докато пътят е свободен.

Но той притисна с колене един клон и извади шпагата. От съседните дървета селяните размахваха към него вилите си, завързани за тояги, докато насочиха една право към гърдите му, приковавайки го до стеблото.