Читать «Нашите предци» онлайн - страница 66

— Спри! — извика един глас. — Това е младият барон Пиоваско! Млади господине, какво правите там горе? Как тъй имате вземане-даване с тази паплач?

Козимо позна Джуа дела Васка, един от изполичарите на нашия баща.

Вилите се отдръпнаха. Мнозина снеха шапки. Брат ми също с два пръста вдигна от главата си тривърхата шапка и се поклони.

— Ей, вие там долу, вържете кучетата! — викнаха онези. — Нека да слезе! Можете да слезете, млади господине, но внимавайте, че дървото е високо. Почакайте, ще сложим стълба! После ще ви придружа до къщи!

— Не, благодаря, благодаря — каза брат ми. — Не се притеснявайте, зная пътя, зная си моя път.

Скри се зад стеблото на дървото и се появи над друг клон. Отново заобиколи ствола. Този път видяха само краката му на по-горен клон, защото горе листакът беше гъст. Краката подскочиха и изчезнаха.

— Къде отиде? — питаха се хората и не знаеха къде да гледат — горе или долу.

— Ето го! — зърна го някой на върха на отдалечено дърво, но брат ми отново изчезна.

— Ето го!

Беше на върха на още по-отдалечено дърво, люлееше се като носен от вятъра. Скочи.

— Падна! Не! Там е!

Само шапката и плитката му се виждаха над зеленеещите се върхари.

— Що за господар е твоят? — попитаха онези Джуа дела Васка. — Човек ли е или диво животно? Или е сам дяволът?

Джуа дела Васка остана безмълвен. Прекръсти се.

Чу се гласът на Козимо. Една проточена песен…

— О, Син-фо-ро-за!

V

Малко по малко в разговорите си с крадците Козимо научи много неща за това лице — Синфороза. Тъй наричали едно момиче от вилите, което яздело дребно бяло конче и се сприятелило с тях, дрипльовците. За известно време Синфороза ги закриляла и дори, каквато била деспотична, ги командвала. Препускала по пътища и пътечки на бялото си конче и когато видела узрели плодове и неохранявани градини, ги уведомявала и ги придружавала в техните атаки като офицер. Носела окачен на врата си ловен рог. Докато те плячкосвали бадеми или круши, тя кръстосвала на кончето нагоре-надолу по височините, откъдето наблюдавала полето, и щом забележела подозрителни движения на собствениците или селяните, които можели да открият крадците и да се нахвърлят върху тях, надувала рога. При този сигнал хлапаците скачали от дърветата и побягвали. Докато момичето било с тях, не ги били хващали никога на местопрестъплението.

Трудно бе да се разбере какво се е случило по-нататък. Говореха за някаква „измяна“ на Синфороза спрямо тях. Споменаваха, че ги викнала в своята градина да ядат плодове, а после слугите ги били с тояги. Казваха също, че избрала за любимец един от тях, някой си Бел Лоре, комуто много се присмивали за това, и в същото време имала друг избраник, наречен Угачо. Тя ги насъсквала един срещу друг. И оня бой с тояги по-точно не бил заради краденето на плодове, а за един набег на двамата ревниви фаворити, които накрая се съюзили против нея. Говореше се също така за някакви пасти, които им обещавала много пъти и накрая им дала, но подправени с рициново масло и поради това ги присвивал стомахът цяла седмица. Няколко такива случки бяха причинили разрив между бандата и Синфороза. Момчетата сега говореха за нея с омраза, но в същото време съжаляваха за предишното приятелство.