Читать «Нашите предци» онлайн - страница 23

След това се отърсила от мисли, увила плитката си около главата, съблякла си рокличката и се изкъпала в езерцето заедно с патиците.

Вечерта Памела вървяла към къщи през ливадите, пълни с жълтурчета, или „глухарчета“ по народному. И видяла, че са изгубили пуха си само от едната страна, сякаш някой се е просвал на земята до всяко едно, за да го издуха наполовина или пък с половин уста. Памела откъснала някое и друго от тези бели полукълба, духнала ги и меките им перушинки се разлетели надалеч. „Олеле, тежкò ми и горко — рекла си, — хвърлил ми е око и туйто. Ами сега?“

Къщурката на Памела беше толкова малка, че когато приберяха козите на първия етаж, а патиците на приземния, тя се пренаселваше. Наоколо постоянно жужаха пчели, защото семейството й държеше и кошери. А под земята бе гмеж от мравки — стигаше да сложиш ръка където и да било, за да я вдигнеш черна и напъплена. Заради това положение майката на Памела спеше в хамбара, баща й — в празна каца, а самата Памела — в хамак, закачен между една смокиня и една маслина.

На прага Памела се спряла. Видяла мъртва пеперуда. Едното й крило и половината тяло били смачкани с камък. Памела изпищяла и взела да вика татко си и майка си.

— Кой е идвал тука? — попитала.

— Преди малко се отби нашият виконт — отговорили таткото и майката. — Преследвал бил някаква пеперуда, която го ужилила.

— Къде се е чуло и видяло пеперуда да жили? — казала Памела.

— Абе и ние това се чудехме.

— Истината е — казала Памела, — че виконтът се е влюбил в мене и трябва да сме готови за най-лошото.

— Хайде, хайде, не си фантазирай и не преувеличавай — отвърнали старите, както обичат да отвръщат старите, стига младите да не ги изпреварят със същото.

На следващия ден, като слязла до камъка, на който обикновено седяла, докато пасяла козите, Памела надала вопъл. Камъкът бил омазан с отвратителните останки от половин прилеп и половин медуза: от него се стичала черна кръв, от нея — лепкава слуз, той бил с едно разперено крило, тя — с половината си меки пихтиести ресни. Младата пастирка разбрала, че това е послание. То значело: среща довечера край морето. Памела се престрашила и отишла.

На плажа седнала на камъчетата и се заслушала в шепота на бялата вълна. Дочул се конски тропот — Медардо се задавал по брега. Спрял, разкопчал се от седлото, слязъл.

— Аз, Памела, реших да съм влюбен в теб — й рекъл.

— И затова ли — скочила тя — погубвате де що Божа твар ви падне?

— Памела — въздъхнал виконтът, — ние нямаме друг общ език за разговор освен този. Всяка среща между две същества на тоя свят е взаимно разкъсване. Ела с мен, защото това нещастие ми е добре познато, и ще бъдеш по-защитена, отколкото с когото и да било — аз причинявам зло като всички останали, но поне, за разлика от тях, с уверена ръка.

— И мене ли ще посечете както маргаритките и медузите?

— Не знам какво ще правя с тебе. Естествено, ако те притежавам, ще ми се удаде възможност за неща, които сега дори не си представям. Ще те заведа в замъка и ще те държа там, където никой друг няма да те вижда, и ще имаме дни и месеци да разберем какво да правим и да измисляме все нови и нови начини да бъдем заедно.