Читать «Нашите предци» онлайн - страница 183

— Простете, господин офицер. Като ви видях да обикаляте насам, помислих…

Най-малкият пропуск в службата предизвикваше у Аджилулфо нетърпеливо желание да проверява всичко, да открива още грешки и нередности в работата на другите; той изпитваше остра болка за всичко, което бе извършено лошо, не по правилника… Но тъй като една такава проверка по това време не влизаше в неговите задължения, то и поведението му би изглеждало неуместно, направо недисциплинирано. Аджилулфо се стараеше да се въздържа, да ограничава интереса си само към такива въпроси, с които така или иначе ще трябва да се заеме на другия ден — например подреждането на някои пирамиди, където се съхраняват копията, или поддържането на навесите за сено… Ала неговата бяла сянка непрекъснато се натъкваше ту на постовия началник, ту на дежурния офицер, ту на патрула, който се ровеше из склада, за да открие някоя дамаджанка с вино, останала от предната вечер…

В такива случаи Аджилулфо за момент изпитваше колебание и не знаеше как трябва да се държи: дали като човек, който само с присъствието си умее да налага авторитета си, или като някой, който се озовава там, където не му е мястото, отстъпва тихомълком назад и се преструва, че го няма. При тези колебания той се спираше замислен и не можеше да вземе решение как да се държи; само чувстваше, че е досаден на всички, и искаше да стори нещо, каквото и да е: за да влезе в някаква връзка със своите ближни; например да издаде гръмогласно някоя заповед, да изругае като капрал или да се захили и да изпсува като между приятели на чашка.

Ала вместо това той промърморваше по някоя дума за поздрав с плахост, зад която се криеше надменност, или с надменност, прикрита от плахост, и отминаваше; и все пак струваше му се, че ония го питат нещо, и се обръщаше, промълвяйки едва: „А?“, но веднага се убеждаваше, че не говорят на него, и тръгваше бързо, сякаш побягва.

Сега той вървеше по усамотени места из покрайнините на лагера, отиваше нагоре към едно голо възвишение. Тишината на нощта бе нарушавана само от безшумния лек полет на малки безформени сенки, които кръжаха наоколо без посока — прилепите. Дори и тези жалки същества — ни мишки, ни птици, имаха все пак някакво тяло, което беше нещо осезаемо и реално, нещо, с което можеха да се мятат из въздуха и да си ловят мушици; докато Аджилулфо, макар и стегнат в бронята си, чувстваше как през всеки неин процеп го пронизват вятърът, лунните лъчи и прелитащите мушици. Смътната ярост, която се бе надигнала у него, изведнъж избухна: той изтегли меча си от ножницата, хвана го с две ръце и с все сила го размаха срещу прилепите. Не можа да им стори нищо: те продължаваха своя полет без начало и без край, докоснати едва от въздушната струя. Аджилулфо нанасяше удар след удар, но вече не се мъчеше да улучи прилепите; неговите удари се движеха по отмерени траектории, като следваха правилата за фехтовка с меч; ето че Аджилулфо започна да прави упражнения, като че ли се подготвяше за близкото сражение и показваше нагледно правилата за преките, отбранителните и мнимите атаки.