Читать «Нашите предци» онлайн - страница 182

Откъм островърхите шатри се разнасяше концертът от тежкото дишане на спящите. Аджилулфо не знаеше какво е това да затвориш очи, да загубиш съзнание за себе си, да потънеш а бездната на своите собствени часове и после, като се събудиш, да се видиш пак такъв, какъвто си бил, да свържеш отново нишките на своя живот и завистта му към съществуващите хора, надарени със способността да спят, беше само неясна завист като към нещо, за което дори не можеше да има представа.

Най-много го учудваше и смущаваше гледката на босите крака с щръкнали палци, които се подаваха тук-там изпод шатрите; потъналият в сън лагер беше царство на телата, едно голямо пространство, застлано с древна адамова плът, доволстваща след изпитото вино и пролятата пот през бойния ден; в същото време пред шатрите се търкаляха разглобени празните доспехи, които на сутринта оръженосците и слугите щяха да лъснат и поставят в ред.

Раздразнен, Аджилулфо минаваше покрай всичко това внимателно и гордо. Телата на хората, които имаха плът, наистина предизвикваха у него смущение, подобно на завист, но също и някакъв порив на гордост, на презрително превъзходство. Ето какво бяха всъщност неговите прославени другари, храбрите рицари! Доспехите, които свидетелстваха за военния им чин и име, за извършените дела, за силата и доблестта им, сега лежаха превърнати в черупки, в празна железария; а в това време хората хъркаха вътре, отпуснали глави върху възглавето, и от разтворените им усти се стичаха тънки струйки слюнка. Ала него, него не беше възможно да го разглобят на парчета, да го разчленят — по всяко време на деня и нощта той беше и си оставаше Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац н Сура, възведен за рицар на Селимпия Читериоре и Фес в еди-кой си ден, извършил за прослава на християнските войски тези и тези дела, поел командването на такива и такива части във войската на императора Карл Велики. Той притежаваше най-хубавите и блестящи доспехи в целия лагер, неотделими от него. Той беше много по-добър офицер от мнозина, конто се гордееха със славни подвизи, дори най-добрият от всички. И все пак сега се разхождаше нещастен в нощта.

Изведнъж дочу някакъв глас:

— Господин офицер, простете, но кога ще дойде смяната? От три часа са ме посадили тук! — Това беше един часовой, който се облягаше на копието си, като че го присвиваше корем.

Аджилулфо дори не се обърна.

— Грешиш — рече той, — аз не съм дежурният офицер — и отмина нататък.