Читать «Нашите предци» онлайн - страница 181

Аджилулфо направи няколко крачки, за да се присъедини към някоя от тези малки групи, после без всякаква причина отмина към друга, ала никой не му стори път, нито му обърна внимание. Той се спираше неуверено зад гърба ту на един, ту на друг, без да взема участие в разговорите, докато най-сетне застана настрана. Падаше мрак; сега всичките дъгоцветни пера на шлема му придобиха един-единствен неопределен цвят, но на поляната ясно се открояваха самотни белите му доспехи. Аджилулфо като че ли изведнъж се почувства гол и понечи да кръстоса ръце, за да покрие раменете си. Но се сепна и с широки крачки тръгна към конюшните.

Щом стигна там, установи, че гледането на конете не ставаше по устава, скара се на конярите, наложи наказания на слугите, провери всичките смени на наряда, преразпредели наново задълженията, като най-подробно обясни на всеки как трябва да се изпълняват, и ги накара да повторят това, което им беше казал, за да види дали са разбрали добре. И тъй като всеки момент излизаше наяве небрежната служба на неговите колеги рицари, той ги извикваше един по един, откъсвайки ги от сладките и празни вечерни разговори, и сдържано, но твърдо и ясно им изтъкваше нарушенията. Принуждаваше ги да се заемат със задълженията си: един да отиде в дежурния ескадрон, друг при часовите, трети при патрула и така нататък. Той винаги имаше право и рицарите не можеха да се изплъзнат, но не криеха недоволството си. Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Фес наистина беше образец на воин, ала на всички тях той беше неприятен.

II

За лагеруващите войски часовете на нощта са разпределени като звездите на небето — всичко си има място и време: смяната на стражата, постовият началник, патрулите. Всичко останало — непрекъснатото безредие сред воюващите войски, дневният кипеж, от който може да произлезе нещо най-неочаквано като от разярен кон, сега е стихнало, защото сънят е победил всички воини и четириноги на християнството; едните стоят прави в редици и от време на време ту изцвилват, ту пръхтят, ровейки земята с копита, а другите, освободени най-сетне от шлемовете и ризниците, доволни, че отново са се превърнали в определени и разпознаваеми човешки същества — хъркат до един.

Същото е и от другата страна, в лагера на неверниците: чуват се същите стъпки на часовите напред и назад, и там постовият началник гледа как изтича последната капка в клепсидрата и отива да събуди хората от смяната, а дежурният офицер използва безсънната нощ, за да пише на невестата. И двата патрула, и на християните, и на неверниците, навлизат навътре на около половин миля, стигат почти до гората, но после, без да се срещнат, се обръщат единият насам, другият натам, връщат се в лагера да доложат, че всичко е спокойно, и отиват да спят. Звездите и луната тихо се плъзгат над двата неприятелски лагера. Никъде не се спи така сладко както във войската.

Само за Аджилулфо не бе отреден такъв отдих. Пристегнат от главата до петите в белите си доспехи, той се опитваше да лежи по гръб в шатрата си, една от най-подредените и удобни в християнския лагер, и продължаваше да мисли; но това не бяха празните и отвлечени мисли на човек, който заспива, а винаги определени и точни разсъждения. След малко се повдигна на лакът: чувстваше нужда да се залови с каквато и да е работа — да лъсне меча си, който и без това си беше бляскав, или да смаже подвижните части на бронята си. Но и това не трая дълго: ето, той става, излиза от палатката си, хванал копието и щита, и неговата белееща се сянка тръгва да броди из лагера.