Читать «Нашите предци» онлайн - страница 20

Навикването бе прекъснато от връщането на мъжете от охраната, закачулени с чували и мокри до кости от дъжда. Хугенотите пазеха на смени през цялата нощ, въоръжени с пушки, косери и вили за пластене на сено, за да предотвратят коварните нашествия на виконта, вече техен отявлен враг.

— Татко! Езекииле! — казаха те. — В това кучешко време Куция надали ще дойде. Може ли да се приберем у дома, татко?

— Значи няма следи от Кривия наоколо? — попита Езекиил.

— Не, татко, ако изключим вонята на изгоряло, която остава след мълниите. Не е нощ като за Кьоравия.

— Останете вкъщи тогава и се преоблечете. Дано бурята донесе покой както на Кьопавия, така и на нас.

Куция, Кривия, Кьоравия, Кьопавия бяха само няколко от прякорите, с които хугенотите говореха за вуйчо ми — така и не ги чух да го наричат с истинското му име. В разговорите си те демонстрираха някакво свойско отношение към него, сякаш му знаят и кътните зъби, като на много отдавнашен неприятел. Подхвърляха си кратки реплики, придружени с намигания и подсмихване:

— Ха-ха, Кривия… Точно, Едноухия… — все едно непрогледната лудост на Медардо за тях бе ясна и предвидима.

Тъкмо си приказваха така, когато посред вихрушката навън се чу юмручен удар по вратата.

— Кой ли чука в тая буря? — попита Езекиил. — Бързо, отворете.

Отвориха и видяха на прага да стърчи на единствения си крак виконтът, омотан в черната пелерина, от която капеше вода, с пропита от дъжд шапка с перо.

— Вързах коня си във вашия обор — каза. — Приютете и мене, моля ви. Нощта не е добра за странници.

Всички погледнаха Езекиил. Аз се бях скрил под масата, за да не разбере вуйчо, че навестявам противниците му.

— Седнете край огъня — рече Езекиил. — В този дом гостите са винаги добре дошли.

Досами прага бяха струпани черги, от онези, които се простират под дърветата, за да се брулят в тях маслините — Медардо се просна отгоре и заспа.

В тъмнината хугенотите се скупчиха около Езекиил.

— Татко, Куция най-сетне е в ръцете ни! — зашепнаха. — Нима ще го оставим да избяга? Нима ще допуснем да продължи да вади душата на невинните? Езекииле, не удари ли часът Сакатия да си получи заслуженото?

Старият вдигна юмруци към тавана:

— Глад и мор! — извика, ако може да се нарече викане това на човека, който говори почти беззвучно, но с цялата си сила. — Кога сме посягали на гост в тая къща? Аз лично ще бдя над съня му.

И с пушка на рамо застана до лежащия виконт. Окото на Медардо се отвори.

— Какво правите, господин Езекииле?

— Браня съня ви, гостенино. Мнозина ви мразят.

— Знам — каза виконтът, — не спя в замъка, защото се опасявам, че слугите ще ме убият в съня ми.

— И в моя дом не ви обичаме, господин Медардо. Но тази нощ ще бъдете зачетен.

Виконтът помълча малко, после рече:

— Езекииле, искам да приема вашата вяра.