Читать «Нашите предци» онлайн - страница 157

С една дума, преживяваше грозен упадък. За щастие, тогава нахлуха вълците и Козимо отново даде доказателство за най-добрите си качества. Бе ледена зима, сняг бе паднал дори по нашите гори. Глутници вълци, подгонени от глада, се спуснаха откъм Алпите към крайбрежието ни. Дървари ги бяха срещнали и донесоха ужасната новина. Жителите на Омброза, които от времето на сдруженията срещу пожарите се бяха научили да се обединяват в моменти на опасност, взеха да дежурят на постове около града, за да попречат на доближаването на изгладнелите зверове. Но никой не смееше да излезе от градчето, особено нощем.

— За съжаление, баронът не е този, който бе някога! — казваха в Омброза.

Тежката зима не мина без последствия и за здравето на Козимо. Висеше в своя мях като буба в пашкул с капчици на носа, оглупял и подпухнал. Когато се вдигна тревогата за вълците, хората минаваха отдолу и му подвикваха:

— Ех, бароне, едно време ти стоеше на пост по твоите дървета, а сега ние те пазим.

Той седеше с притворени очи, сякаш не разбираше или не го интересуваше нищо. Ала веднъж внезапно вдигна глава, шмръкна и каза дрезгаво:

— Овце. За изгонване на вълците. Сложете овце по дърветата. Вържете ги.

Хората вече се трупаха отдолу, за да чуят каква глупост ще измисли и да му се подиграват. Но той, кашляйки и храчейки, излезе от чувала и рече:

— Ще ви покажа къде. — И се отправи по клоните.

Козимо нареди да докарат овце и агнета на няколко внимателно избрани ореха и дъба в граничната зона между гората и обработената земя. Сам ги върза здраво на клоните, живи, блеещи. На всяко от тези дървета скри по една пушка, заредена с куршум. Той самият се облече като овца: качулка, шуба, панталони, всичко бе от къдраво овче руно. И зачака нощта на открито по клоните. Всички мислеха, че това е най-голямата от неговите лудости.

Ала точно тази нощ хищниците се спуснаха. Като надуши миризмата на овцете, чу блеенето и видя животните по дърветата, цялата глутница се спря в подножието, вълците започнаха да вият, отворили гладна паст, и драскаха с нокти дънерите. Тъкмо тогава, подскачайки по клоните, се приближи Козимо. Зверовете гледаха с глупашки зейнали муцуни това същество с получовешка, полуовча форма да скача като птица. И изведнъж „бум“ „бум“ — два вълка получиха по куршум в гърлото. Два, защото Козимо си носеше пушка (и всеки път я пълнеше отново), а друга заредена чакаше на всяко дърво. И тъй, по два вълка оставаха проснати на замръзналата земя. Така изби голям брой, при всеки изстрел глутницата хукваше напосоки, а ловците притичваха, щом чуеха вой, и довършваха останалите.

За този лов на вълци по-късно Козимо разправяше много версии и не мога да кажа коя бе истинската. Например:

— Битката вървеше добре, когато, придвижвайки се към дървото на последната овца, заварих там три вълка, които бяха успели да се изкатерят и я довършваха. Полуослепен и замаян от хремата, която ме измъчваше тогава, стигнах почти до вълчите муцуни, без да ги забележа. Като ме взеха за овца, която ходи на два крака по клоните, зверовете понечиха да се хвърлят върху мен, разтворили челюсти, още червени от кръв. Пушката ми беше празна, защото след толкова изстрели бях останал без барут, а не можех да достигна другата, приготвена на това дърво, понеже там бяха вълците. Бях на страничен и при това доста тънък клон, но над мен имаше един по-дебел и по-здрав. Отстъпих назад по моя клон, като полека се отдалечавах от ствола. Един вълк бавно ме последва. Ала аз с ръце се държах за горния клон, преструвайки се, че се движа по тънкия, а всъщност висях на по-здравия. Излъганият вълк тръгна напред, клонът под него се огъна, докато аз с един скок се издигнах на по-горния. Звярът падна, като излая подобно куче, строши си кокалите и остана на място.