Читать «Нашите предци» онлайн - страница 11

Аз бях волен като вятъра, защото нямах родители и не спадах нито към категорията на слугите, нито към тази на господарите. Бях част от семейство Тералба единствено по силата на едно закъсняло припознаване, но не носех тяхното име и никой не отговаряше за възпитанието ми. Моята бедна майчица беше дъщеря на виконт Айолфо и по-голяма сестра на Медардо — опетнила честта на рода, като забягнала с бракониера, който по-късно станал мой баща. Родил съм се в ловджийската му хижа сред пустеещите крайгорски земи. Недълго след това убили баща ми в сбиване, а пелаграта покосила майка ми, останала сама в голата колиба. Мен тогава ме прибрали в замъка — дядо Айолфо се смилил, — така в крайна сметка отраснах под грижите на славната дойка Себастиана. Помня, че когато Медардо беше още юноша, а аз — на няколко годинки, той понякога ми даваше да участвам в игрите му, сякаш сме равни. Сетне различията помежду ни се задълбочиха и аз се слях с тълпата на прислугата. Затова сега в доктор Трелони намирах другар, какъвто никога не бях имал.

Докторът беше на шейсет години, но висок колкото мен — под тривърхата шапка и перуката лицето му бе спаружено като сух кестен; краката му, увити в гети до средата на бедрата, изглеждаха по-дълги, несъразмерни като на щурец, за което допринасяше и широкият му разкрач; носеше розовеещ фрак с червени украси, над който закачаше през рамо манерката с киселяк.

Страстта му по блуждаещите огньове ни увличаше в дълги нощни походи до гробищата на съседните селища, където понякога можеха да се видят по-красиви по цвят и големина пламъци, отколкото сред запуснатите могили при нас. Тежко ни и горко обаче, ако местните забележеха нашите маневри — веднъж ни взеха за мародери и потеря от мъжаги с косери и вили ни гони сума ти километри. Местата там бяха стръмни и пълни с потоци — с доктор Трелони скачахме колкото ни силите държат по скалите, но чувахме, че освирепелите селяни ни застигат. На едно място, наричано Зла урва, тънък дъсчен мост бе прехвърлен над дълбока пропаст. Вместо да минем по него, се снижихме върху една издатина на самия крайчец на бездната — съвсем овреме, защото преследвачите вече ни дишаха във вратовете. Като ни загубиха от очи, се развикаха „Де ги гадовете?“ и се втурнаха право по мостчето. Нещо изтрещя и те с крясъци се сринаха в буйната река на дъното.