Читать «Нашите предци» онлайн - страница 117

— Рицарю, какво правите? Луд ли сте? — викаше Козимо, хванал се за флагщока. — Върнете се на брега, накъде отивате?

Къде ти! Ясно беше, че Енеа Силвио Карега иска да достигне пиратския кораб, за да се спаси. Неговото предателство бе безвъзвратно разкрито. Съзнаваше, че ако остане на брега, неминуемо ще свърши на ешафода. Продължаваше да гребе. Козимо не знаеше как да постъпи: макар все още да беше с гола шпага в ръка, старецът бе невъоръжен и слаб. В края на краищата не искаше да употреби насилие спрямо него. Освен това, за да го достигне, трябваше да слезе от мачтата, а това бе равносилно да стъпи на земята. Въпросът дали слизането в лодка се равнява на слизането на земята и дали вече не беше престъпил собствените си закони, като бе скочил от дърво с корени на дърво без корени — в лодката, — беше твърде сложен, за да си го постави в този миг. И така, той нищо не предприе. Стоеше на рея, спуснал единия си крак отсам, другия оттатък мачтата, и се остави да го носят вълните, докато лек ветрец надуваше платното. Старецът не преставаше да гребе.

Чу се лай. Подскочи от радост. Кучето Отимо Масимо, което бе загубил от погледа си по време на битката, беше се свило в дъното на лодката и помахваше опашка, сякаш нищо не се бе случило. „В края на краищата — помисли си Козимо — няма какво толкова да се измъчвам. Все едно че съм сред семейството си — със своя чичо и своето куче. Возя се на лодка. След толкова години живот, прекаран по дърветата, това е приятно разнообразие.“

Над морето имаше луна. Старецът се беше изморил, гребеше с мъка, плачеше и взе да нарежда:

— Ах, Заира, ах, Аллах, Аллах, Заира… Ах, Заира, иншаллах…

И продължи да говори неразбираемо на турски, повтаряше през сълзи женското име, което Козимо никога не бе чувал.

— Какво говорите, рицарю? Какво става с вас? Къде отиваме? — питаше той.

— Заира… Ах, Заира… Аллах, Аллах — не млъкваше старецът.

— Коя е Заира, рицарю? Въобразявате си, че отивате при Заира?

Енеа Силвио Карега кимаше утвърдително с глава, мърмореше на турски през сълзи и отново викаше към луната това име.

Козимо веднага започна да прави предположения за тази Заира. Може би щеше да се разкрие най-дълбоката тайна на този загадъчен и избягващ хората човек. Щом рицарят смяташе, че отивайки към пиратския кораб, ще пристигне при Заира, значи ставаше дума за някаква жена, която се намира в мюсюлманските страни. Може би е била негова съпруга или любовница по ония места, в градините на отвъдморските брегове, или по-вероятно дъщеря, дъщеря, която не бе виждал от момиченце. За да я открие, трябва години наред да е поддържал връзка с турски или мавритански кораби в нашето пристанище и може би най-после бе узнал някаква вест за нея. Може би е научил, че тя е робиня, и за да я откупи, се бе съгласил да уведомява мохамеданите за пътешествията на бригантините от Омброза. Или може би по този начин уреждаше сметката, която трябваше да плати, за да го допуснат на своя кораб и да го отведат в страната на Заира.