Читать «Нашите предци» онлайн - страница 112

— Да, уважаеми татко. В местността Бел Рио. Там растат тридесет кестена, двадесет и два бука, осем бора и един клен. Имам копие от всички кадастрални карти и тъкмо като член на семейство, притежаващо гора, пожелах да обединя всички заинтересовани за опазване на горите.

— Точно така… — кимна баронът, приемайки отговора с благоразположение, ала добави: — Казват ми, че това е организация на фурнаджии, овощари и налбанти.

— И такива има, уважаеми татко, от всички професии, стига да са честни.

— Знаеш ли, че ти би могъл да придобиеш титлата дук и да предвождаш местните васали?

— Зная, че имам повече хрумвания от другите. Аз им съобщавам моите мисли, ако те ги приемат, значи аз командвам.

„По дърветата ли трябва да седиш, за да командваш в наши дни?“, беше на върха на езика на барона. Но имаше ли смисъл да се подновява старата разправия? Въздъхна, потънал в своите мисли, после развърза ремъка, на който висеше шпагата му.

— На осемнадесет години си… Време е да те възприемат като възрастен… Аз няма още много да живея… — Положи шпагата на дланите си и я подаде, като протегна ръце. — Спомняш ли си, че си барон Ди Рондо?

— Да, уважаеми татко, спомням си как се казвам.

— Искаш ли да бъдеш достоен за името и титлата, която носиш?

— Ще се старая да бъда колкото мога по-достоен за името човек и за всичко, свързано с него.

— Вземи тази шпага, моята шпага!

Повдигна се на стремената. Козимо се спусна по клона и баронът успя да му я препаше.

— Благодаря, уважаеми татко… Обещавам, ще си служа с нея само за добро.

— Сбогом, синко.

Баронът обърна коня, придърпа юздите и бавно се отдалечи.

Козимо постоя известно време и се запита дали не трябва да поздрави баща си с шпагата, но размисли. Баща му го беше препасал с нея, за да му служи за защита, а не за парадни жестове. И не я извади от ножницата.

XV

Тъкмо по това време, общувайки с рицаря адвокат, Козимо забеляза нещо необикновено в неговото държание или по-скоро по-различно от преди. Затова то изглеждаше повече или по-малко странно. Стори му се, че неговият унесен вид не се дължи на разсеяност, а на натрапчива мисъл, която го владее. Миговете, в които се проявяваше като бъбривец, ставаха по-чести. Какъвто си беше необщителен преди, той не стъпваше в града, а сега киснеше все на пристанището сред групите разговарящи хора. Или пък, седнал на площадката на наблюдателната кула заедно със стари собственици на кораби и моряци, коментираше пристигането и заминаването на различни плавателни съдове и злосторничествата на пиратите.

Гемиите на маврите все още правеха набези досам нашите брегове, затрудняваха морската ни търговия. Това беше вече пиратство на дребно, не както едно време, когато да срещнеш пирати, значело да свършиш като роб в Тунис или Алжир или да загубиш нос или уши. Сега, щом мохамеданите успяваха да достигнат някоя шхуна от Омброза, вземаха товара й от бъчви пушена треска, пити холандско сирене, бали памук и тъй нататък. Понякога нашите биваха по-пъргави, успяваха да избягат, изстрелваха по някое гюле от топче срещу такелажа на гемиите, а мюсюлманите отговаряха, като плюеха, правейки неприлични жестове, и надаваха грозни викове. Изобщо играеха си на пирати. И всичко това продължаваше заради вземания, които пашите от ония страни твърдяха, че нашите търговци и собственици на кораби дължат, тъй като според тях не им доставили някакви стоки с необходимото качество или дори направо ги били излъгали. И тъй се опитваха да уредят сметката малко по малко чрез кражби, ала в същото време продължаваха търговските преговори с непрекъснати пазарлъци и уговорки. Следователно нито от едната страна, нито от другата имаше интерес да се скъсат окончателно отношенията. Корабоплаването беше пълно с несигурност и рискове, ала никога не се стигаше до трагедии.