Читать «Нашите предци» онлайн - страница 111

И тъй, лятото на пожарите беше едно добро лято: имаше обща задача и всички бяха единодушни, че трябва да я решат. Всеки поставяше тази задача над своите лични интереси и беше доволен, че е в единомислие с другите и се ползва с уважение сред толкова отлични хора.

По-късно Козимо трябваше да разбере, че когато общата задача вече не съществува, сдруженията не служат тъй добре и че тогава е по-разумно да си бъдеш самотен човек, отколкото ръководител. Междувременно и сега, бидейки ръководител, той прекарваше нощите си съвсем сам в гората като часовой на едно дърво, както си беше живял винаги.

В случай че видеше да блещука огнище на пожар, щеше да си послужи с предварително поставената на върха на дървото камбанка, която щеше да прозвучи надалеч и да даде сигнал за тревога. По този начин три или четири пъти успяха да предотвратят избухването на пожар и да спасят гората. И тъй като в цялата работа имаше и предумисъл, откриха виновните. Бяха двамината разбойници Угачо и Бел Лоре. Изгониха ги от територията на общината. В края на август започнаха обилни валежи. Опасността от пожарите премина.

По това време за моя брат в Омброза се говореха само хубави неща. Благоприятните слухове достигнаха и до нашата къща. Дочуваха се такива фрази: „Обаче е много способен“, „Тъй или иначе, някои неща добре ги прави“. Произнасяха ги с тон, който искаше да покаже, че тези, дето се изказват, могат да дадат обективна оценка за хора с друго вероизповедание или от противникова партия. Искаха да покажат, че не са тесногръди и са в състояние да разберат дори твърде далечни от собствените си схващания.

Реакциите на Генералшата при тези новини бяха резки и прибързани.

— Имат ли оръжия? — питаше тя, когато й говореха за стражата срещу пожарите, водена от Козимо. — Правят ли упражнения?

И вече обмисляше създаването на въоръжено опълчение, което би могло в случай на война да вземе участие във военни действия.

Нашият баща от своя страна изслушваше всичко мълчаливо, поклащаше глава и не се разбираше дали вестите за сина му го натъжават, или отегчават. Но все пак се чувстваше, че е дълбоко поласкан, като че му се искаше отново да повярва в него. Това последното трябва да е било вярно, защото след няколко дни той се качи на коня и отиде да го търси.

Срещнаха се на едно сравнително открито място, сред кръг от дръвчета. Баронът обиколи с коня два или три пъти насам-натам, без да поглежда към сина си, но го беше видял. От най-далечното дърво, скок след скок, момчето идваше все по-близо. Когато стигна при баща си, свали сламената си шапка (с която бе заменил шапката от дивата котка) и рече:

— Добър ден, уважаеми татко!

— Добър ден, синко.

— Добре ли сте?

— Доколкото позволяват годините и неприятностите.

— Радвам се, че храбро понасяте всичко.

— Същото искам да кажа за тебе, Козимо. Чух, че залягаш за общото благо.

— Присърце ми е опазването на горите, където живея, уважаеми татко.

— Знаеш ли, че част от гората е наша собственост, наследена от твоята бедна покойна баба Елизабета?