Читать «Нашите предци» онлайн - страница 109

Пожар в гората! Кой го бе запалил? Козимо беше съвсем сигурен, че не е докосвал огнивото тази вечер. Значи, това беше лукав ход на ония злосторници! Бяха решили да запалят гората, за да плячкосат дървен материал и в същото време да направят тъй, че вината да падне върху Козимо. И не само това, но и да го изгорят жив.

В първия миг Козимо не се замисли за опасността, която го заплашваше тъй отблизо. Разтревожи се единствено, че безкрайното царство, пълно със само негови пътища и убежища, може да бъде разрушено. Именно това го накара да се ужаси. Отимо Масимо вече бягаше надалеч, за да не изгори, и току се обръщаше от време на време да излае отчаяно. Пожарът се разпространяваше из храсталаците.

Козимо не загуби присъствие на духа. На ясена, където беше неговото убежище, той бе пренесъл, както винаги правеше, много неща. Между тях имаше бъчвичка, пълна с разхладително ечемично питие, за да утолява лятната си жажда. Изкачи се до бъчвичката. През клоните на ясена пробягваха уплашени катерици и прилепи. От гнездата излитаха птици. Сграбчи бъчвичката и се готвеше да развие чепа, за да облее стеблото на ясена и да го спаси от пламъците, когато забеляза, че пожарът вече се разпростира по тревата, по сухите листа, по дребните трънаци и скоро ще обхване всички околни дървета. Реши да рискува: „Нека ясенът изгори! Ще обуздая пожара, ако с тази течност успея да наквася земята наоколо, където пламъците още не са достигнали!“. И като извади чепа на бъчвичката, с въртеливи и вълнообразни движения насочи струята към най-външните огнени езици по земята и взе да ги гаси. Тъй огънят в долната част на гората бе заобиколен от обръч мокра трева и листа и не можа да се разнесе.

От върха на ясена Козимо скочи върху близък бук тъкмо навреме. Изгорелият в основата си дънер се свлече и образува клада. Безпомощно цвърчаха катерички.

Щеше ли пожарът да се ограничи дотук? Рояк искри и пламъчета се пръскаха наоколо и навярно ненадеждната преграда от мокри листа нямаше да му попречи да се разпростре.

— Пожар! Пожар! — почна да вика Козимо с всички сили. — Пожаааар!

— Какво има, кой вика? — отговориха различни гласове.

Недалеч от това място имаше яма за приготвяне на дървени въглища. Група въглищари, негови приятели, спяха наблизо в една барака.

— Пожааар! Тревогааа!

След малко цялата планина заехтя от викове. Разпръснатите из гората въглищари си съобщаваха нещо един на друг на своя неразбираем диалект. Започнаха да притичват от всички страни. Пожарът беше укротен.

Този пръв предумишлен пожар, истински атентат срещу неговия живот, би трябвало да послужи като предупреждение за Козимо да се държи по-настрана от гората. Вместо това той започна да се тревожи и да мисли как да се предпази гората изобщо от пожари. Годината беше сушава, летните жеги — изключителни. В крайбрежните гори към Прованс от една седмица гореше огромен пожар. Нощем се забелязваха високи сияния над планината, сякаш бяха остатък от залеза. Въздухът беше сух, дърветата и храсталаците сред зноя се бяха превърнали на прахан. Изглежда, че ветровете гонеха пламъците към нашите места, а много вероятно бе и още преди това да избухне и тук случаен или преднамерен пожар, да се свърже с другия и тъй цялото крайбрежие да пламне подобно клада. Омброза живееше зашеметена от надвисналата опасност като крепост със сламен покрив, нападната от неприятели подпалвачи. Сякаш и небето изпращаше огнена заплаха. Всяка нощ падащи звезди нагъсто пресичаха небосвода и всички чакаха да се стоварят върху нас.