Читать «Нашите предци» онлайн - страница 103

— Да, кой е? — попита, без да вдига очи от страницата.

— Идваме да ти предложим нещо, Джан дей Бруги.

— Хм, какво? — И продължи да чете.

— Знаеш ли къде е къщата на Костанцо митничаря?

— Да, да. Какво, какво? Кой митничар?

Бел Лоре и Угачо се спогледаха недоволни. Ако не му отнемат тая проклета книга, дето е пред очите му, разбойникът няма да разбере дори една тяхна дума.

— Затвори за малко книгата, Джан дей Бруги. Послушай ни.

Джан дей Бруги сграбчи книгата с две ръце, дигна се на коляно, понечи да я притисне до гърдите си, като я държеше отворена на мястото, докъдето бе стигнал, но после желанието да продължи четенето надделя и държейки я все така, той се изправи достатъчно, за да забие нос в нея. На Бел Лоре му хрумна нещо. Наблизо имаше паяжина с голям паяк. Бел Лоре свали деликатно паяжината заедно с паяка и я запрати към Джан дей Бруги — между книгата и носа му. Този нещастник Джан дей Бруги бе станал дотам кекав, че се уплаши от един паяк. Почувства по носа си неприятното кълбо от паешки крака и лепкава паяжина и още преди да разбере какво е, подвикна от уплаха, пусна книгата, почна да вее с ръце пред лицето си и опули очи, като в същото време плюеше.

Угачо се хвърли на земята и успя да сграбчи книгата, преди Джан дей Бруги да сложи крак върху нея.

— Върни ми книгата! — рече Джан дей Бруги, като се опитваше с една ръка да се освободи от паяка и паяжината, а с другата — да изтръгне книгата от ръката на Угачо.

— Не, първо ни чуй! — каза Угачо и скри книгата зад гърба си.

— Четях „Клариса“, върнете ми я. Тъкмо бях стигнал до кулминацията…

— Слушай сега. Занасяме тази вечер товар дърва в къщата на митничаря. В чувала вместо дърва седиш ти. Падне ли нощта, излизаш от чувала…

— Аз пък искам да довърша „Клариса“.

Джан дей Бруги беше успял да махне от ръцете си последните остатъци на паяжината и сега се боричкаше с двамата младежи.

— Слушай, щом се стъмни, излизаш от чувала, запъваш пистолетите си, искаш от митничаря да ти даде цялото мито, събрано през седмицата, което е в едно ковчеже до леглото…

— Оставете ме поне да свърша главата… Хайде, бъдете любезни!

Двамата младежи си спомниха за времената, когато към корема на първия, който се осмеляваше да му противоречи, Джан дей Бруги насочваше два пищова. Обзе ги горчиво съжаление.

— Вземаш торбичките с пари, става ли? — настояха те печално. — Донасяш ги, ние ти връщаме твоята книга и ти можеш да четеш колкото си искаш. Така съгласен ли си, тръгваш ли?

— Не, не съм съгласен. Никъде няма да ходя.

— Аха, няма да ходиш… Значи, никъде няма да ходиш? — Угачо хвана един лист към края на книгата.

— Не! — извика Джан дей Бруги.

Откъсна го.

— Не, спри!

Смачка го на топка и го хвърли в огъня.

— Ах! Куче! Не можеш да постъпваш така! Няма да узная как ще свърши. — Джан дей Бруги тичаше зад Угачо, за да докопа книгата.

— Значи, ще отидеш при митничаря?

— Не, няма да отида!

Угачо откъсна още два листа.

— Спри, още не съм стигнал до там! Не можеш да ги изгориш!

Угачо вече ги беше хвърлил в огъня.