Читать «Нашите предци» онлайн - страница 105

Преди да свърши романът, дойде денят на екзекуцията. Върху една кола, придружен от свещеник, Джан дей Бруги направи последното си пътешествие приживе. В Омброза бесеха осъдените на един висок дъб насред площада. Целият народ наоколо образуваше кръг.

Когато му сложиха клупа на врата, Джан дей Бруги чу изсвирване сред клоните. Вдигна глава. Беше Козимо със затворена книга.

— Кажи ми как свършва — попита осъденият.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Джан. Джонатан го обесват.

— Благодаря, нека и с мен да стане тъй! Сбогом!

Сам ритна стълбата и увисна.

Козимо остана до късна нощ, възседнал клона, на който висеше обесеният. Всеки път, когато някой гарван се приближеше, за да кълве очите или носа на трупа, Козимо го пропъждаше, като размахваше шапката си.

XIII

И така, общувайки с разбойника, Козимо се зарази от чрезмерна страст за четене, за учение и тя му остана за цял живот. Обичайната поза, в която го виждаха, беше с отворена книга в ръце, възседнал удобен клон или облегнат на някой чатал като на училищен чин с лист, положен на дъсчица. В някоя дупка на дървото бе сложена мастилницата, а Козимо пишеше с дълго паче перо.

Сега той отиваше да търси абат Фошлафльор, за да вземе от него урок, да получи обяснения за Тацит и Овидий, за небесните тела и химическите закони. Ала освен малкото граматика и богословие, които знаеше, старият свещеник тънеше в море от съмнения и неосведоменост. При въпросите на ученика разперваше ръце, вдигаше очи към небето.

— Monsieur l’Abbé, колко жени е разрешено да имаш в Персия? Monsieur l’Abbé, кой е викарият на Савоя? Monsieur l’Abbé, можете ли да ми обясните класификацията на Линей?

— Alors… Voyons… Maintenant… — започваше абатът, после се объркваше и не продължаваше. Ала Козимо, който поглъщаше книги от всякакъв вид и половината от времето си прекарваше в четене, а другата половина — да ловува, за да плаща сметките си при книжаря Орбеке, винаги беше зареден с нещо ново за разказване. Разказваше за Русо, който се разхождал да събира редки растения из горите на Швейцария, за Бенджамин Франклин, който улавял светкавиците с хвърчила, за барон Дьо Лаонтан, който живеел сред индианците в Америка.

Старият Фошлафльор надаваше ухо на тия слова с учудено внимание, не зная дали поради истински интерес или поради облекчението, което изпитваше от обстоятелството, че не той трябваше да обучава. Кимаше с глава и всеки път, когато Козимо го питаше: „А знаете ли, че…?“, отвръщаше: „Non! Dites-le moi!“, а след като чуеше обяснението, възкликваше: „Tiens! Mais c’est épatant!“, или пък: „Mon Dieu!“, което можеше да означава както възхита и ликуваща радост пред новите проявления на величието на Твореца, които в този миг му се разкриваха, така и съжаление и огорчение пред лицето на вездесъщото Зло, което в разни одеяния неотвратимо властва над света.