Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 44

— Никога не съм слагала каубойски ботуши — отбеляза тя, вперила поглед в краката си. — Как изглеждам?

— Като обута с ботуши.

Тя се засмя радостно и заснова напред-назад по верандата, втренчена в ботушите.

— Сигурно… — констатира накрая и го погледна. — Приличам ли на каубойка?

— Трябва ти и шапка.

— Дай да пробвам твоята — протегна ръка тя.

Люк си свали шапката и я подаде с чувството, че тя е по-непредсказуема от биковете, които бе яздил снощи. София си сложи шапката и я побутна назад.

— Как е?

„Съвършено“ — помисли си той. Усмихна й се с пресъхнало гърло и си каза, че е загазил сериозно.

— Вече приличаш на каубойка.

Тя му се усмихна доволно.

— Ще ми я дадеш ли назаем днес?

— Имам много шапки — отвърна той и пристъпи от крак на крак. — Какво стана снощи? Някакви неприятности?

Тя слезе от верандата.

— Не. Марша ме чакаше там, където я бях оставила.

— Прилично ли се държа Брайън?

— Да. Изглеждаше притеснен да не би да си наоколо. А и ние си тръгнахме скоро. След половин час. Бях изморена. — Тя приближи до него. — Ботушите и шапката ми харесват. Удобни са. Редно е да благодаря на майка ти. Тук ли е тя?

— Не, в голямата къща е. По-късно ще й кажа.

— Какво? Не искаш ли да ме запознаеш с нея?

— Не, просто… тя ми е сърдита.

— Защо?

— Дълга история…

София го изгледа изпитателно.

— Същото каза и снощи, когато те попитах защо яздиш бикове — отбеляза тя. — Струва ми се, че „дълга история“ означава „не ми се говори за това“. Права ли съм?

— Не ми се говори за това.

Тя се засмя с поруменяло от задоволство лице.

— Е, какво следва?

— Плевнята — обяви той. — Нали искаше да я видиш?

Тя повдигна вежди.

— Нали знаеш, че всъщност не дойдох заради плевнята?

7.

София

„Е — помисли си тя, още щом думите излязоха от устата й, — това беше прекалено откровено.“

Стовари вината върху Марша. Ако тя не я бе разпитвала — и снощи, и тази сутрин — за Люк и за разходката й до ранчото, ако не й бе забранила да облече първите две дрехи, които грабна, повтаряйки непрекъснато: „Не мога да си представя, че ще яздиш с онзи каубой!“, София нямаше да се чувства толкова нервна. Изкусител. Горещ самец. Наслада за очите. Марша упорито използваше тези определения вместо името му. „Господин Изкусител връхлетя на бял кон и те спаси, а? За какво си говорихте с горещото гадже?“ и прочее. Нищо чудно, че пропусна завоя, когато свърна от магистралата. На алеята пред къщата на Люк по гърба й вече се стичаше пот. Не беше изнервена, но определено се чувстваше напрегната, а в такова състояние говореше много и заимстваше реплики от момичета като Марша или Мери-Кейт. Понякога обаче старото й „аз“ излизаше напред и казваше неща, които е по-добре да се премълчават. Като днес. И като снощи, когато каза, че иска да язди кон.

Люк не я улесняваше. Посрещна я, облечен в мека карирана риза и дънки, с кестеняви къдрици, които се изплъзваха изпод шапката му. Почти не повдигаше сините си очи с дълги мигли, изненадвайки я със свенливостта си. Сърцето й пърхаше, харесваше го… наистина го харесваше. Но най-вече му се доверяваше. Светът му очевидно се крепеше на почтеността и стриктното разграничаване на доброто и злото. Той не се преструваше на някой друг, а лицето му бе като отворена книга. Изненадаше ли го, веднага разбираше; вземеше ли го на подбив, той се разсмиваше с леко сърце. Когато спомена плевнята… е, тя просто не успя да се сдържи.