Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 149

И накрая, както дълбоко в себе си вече знаеше, на него се падна Биг Агли Критър.

* * *

Времето забави ход. Първите двама ездачи се задържаха върху биковете, следващите трима паднаха.

Люк седеше в пикапа и слушаше говорителя. Сърцето му заби по-бързо, пришпорвано от адреналина. Опита се да се убеди, че е готов да посрещне предизвикателството, ала не беше готов. Не успя дори на върха на възможностите си, камо ли сега.

Не искаше да излиза на арената. Не искаше да чува как говорителят обявява какъв пикап ще спечели и как никой не се е задържал върху гърба на бика през последните три години. Не искаше говорителят да съобщава на зрителите, че Биг Агли Критър едва не го е убил, превръщайки ездата му в своеобразно уреждане на сметки. Защото не беше така. Люк не таеше злоба към бика. Биг Агли Критър беше животно, макар и най-бясното, най-необузданото, на което се бе натъквал.

Запита се дали да не се откаже. Да се задоволи с точките от първите два кръга и толкова. Пак щеше да финишира сред първите десет, дори сред първите пет, в зависимост от представянето на другите състезатели. Даже да се смъкне надолу в ранглистата, нямаше да изгуби възможността да участва в големия турнир.

Където Биг Агли Критър несъмнено щеше също да се появи.

Какво щеше да се случи следващия път? Ако го изтегли още в първия кръг? В Калифорния например? Или в Юта? След като е похарчил цяло състояние за самолетен билет, мотел и храна? И тогава ли щеше да си тръгне?

Не знаеше. Мислите му бяха несвързани, трескави, ала когато погледна надолу, ръцете му не трепваха. Странно…

В далечината тълпата изрева — знак за успешна езда. Добра езда, съдейки по виковете. „Браво“ — помисли си Люк. Сега не завиждаше на успеха на другите. Повече от всеки друг познаваше опасността.

Време беше. Трябваше да реши. Да остане или да си тръгне, да се откаже или да язди, да спаси ранчото или да позволи на банката да им го отнеме.

Да живее или да умре…

Пое си дълбоко дъх. Ръцете му не трепереха. По-готов от това нямаше да бъде никога. Отвори вратата, стъпи на земята и погледна към тъмното зимно небе.

Да живее или да умре… До това се свеждаше всичко. Изопна рамене и тръгна към арената, питайки се какво му е отредила съдбата.

28.

Айра

Събуждам се и първата ми мисъл е, че тялото ми е изтощено и с всяка изминала минута отслабва все повече. Вместо да ме зареди със сили, сънят ми е откраднал няколко часа от последните, които ми остават.

Утринната светлина прониква в колата. Снегът я отразява ярко и остро. След миг осъзнавам, че е понеделник. Минали са трийсет и шест часа от инцидента. Кой би помислил, че такова нещо ще сполети старец като мен? Кой би си представил такава воля за живот? Но аз винаги съм умеел да оцелявам, винаги съм се присмивал на смъртта и съм заплювал всемогъщата съдба. Не се страхувам от нищо, дори от болката. Време е да отворя вратата и да запълзя по стръмнината, за да помахам на минаваща кола. Щом никой не идва, аз ще отида при тях.