Читать «Надгробно слово за наистина между светите Киприян, архиепископ Руски, от Григория мниха и презвитера, игумена на плинаирската обител» онлайн - страница 4

И друго се изпълни на нас, от казаното за онези хора: „Върнах се в страдание, когато ногата ми прониза трън“. И там прочее, когато се случваше на единого в ногата му да се забие трън, всички преклоняваха колене и падаха, като че ли и те страдат, сякаш в ризата на един бяха водени хиляди. Тук не един, и не хиляди, а всички заедно имаме сърца уязвени от печал, която завистта изпрати на нас, като завидя на нашето щастие. И като свлече от нас брачната одежда, ни облече вретище, като ни изведе от чертога, остави ни на кръстопът; от нас, злите бе отнет добрият жених. И веднага ни обзе скръбта на сиротството. Някога се обличахме в порфира и висон, а сега се показахме нищи.

И понеже затова бих искал — ако бихте стояли близо до мен като помощници — да погледна на величието на бедата. И някак да възвися глас, достоен за чест, велегласно, като че оплаквам баща, както направиха и доблесните синове на патриарх Иаков. Но как да направя това? Как да принудя езика си да послужи на словата, когато е като че окован с някакви тежки окови? Как да отворя устата си, скована от безмълвие? Как да погледна с душевните очи, като съм покрит с тъмата на тази беда? Кой ще ми покаже пак с яснотата на светлината зарите на смирението, като разпръсне този мрачен и дълбок облак? Как ще възсияят зарите, когато нашето светило залезе?

Тъй като и самите ние страдаме, нека кажем нещо и от думите на Иов, които казваше на приятеля си с болка в душата: „Кой ще ни върне миналите дни, когато ни пазеше Господ, когато Неговият светилник сияеше над главата ни“? Завистта загаси с дъха си църковната лампада, и дим и тъма я замениха тази, която светеше на цяла вселена, според гласа на Господа: „Да светне светлината ви пред всички човеци“!

Казвам — изсъхна изворът на езика на светия, и дърветата при ручея, които сте вие, изглеждат като сухи листи. Отлетя църковният славей, който сладко възпяваше божественото във вашите уши, и заради това сте унили. Бедата, която ни окръжава е велика, понеже е велик и съсъдът с Божии дарове, който ненадейно ба взет от нас. В него имаше любов нелицемерна, която е глава на закона и пророците, благодат, изливана от устните, краен предел на смиреномъдрие. Авраамово страноприемство или по-скоро богоприемство, Йосифово целомъдрие, Мойсеева благост за помилване на съплеменниците, Иовово търпение.

Защото, знаете, възлюбени, колко гнетят бедите, които биха смекчили и естеството на камъка: всичко предътпя със сладост, за да не се лишите от Аароновото свещенолепие, Самуиловата твърдост, Давидовата кротост, Соломоновата премъдрост, Данииловата разсъдливост — не за сънищата, както той при Халдейците, а за (различаване на) духовете.