Читать «Надгробно слово за наистина между светите Киприян, архиепископ Руски, от Григория мниха и презвитера, игумена на плинаирската обител» онлайн - страница 3

Тогава, видяхме това велико светило, братя, и тези свещени ръце се докоснаха до главата ни, като благославяха, като и ни даваха пожелания, пророчествайки духом. Тогава беше радост, а сега ридание; тогава настройвахме органи за веселие, а сега за плач. Защото тогава раздялата от живота утешаваше; имахме надежда и благо упование да видим пак този твърд благочестив стълб.

Сега тази наша раздяла постави велика пропаст между него и нас; той намира покой в лоното на Авраам, ние изгаряме от тъга по него, чезнем и няма кой да ни утеши. Тогава ликувахме духом, сега умилно въздишаме за страданието си. Тогава пеехме светли песни, а сега надгробни. О, зла тъма, която не очаква изтока на светлината! Отиде си тази доброта, която беше за вас по-сладка от слънчевите зари.

Понеже ние сме ви от най-добрите братя, защото и вашият отец, когото оплаквам, както следва, беше брат на нашия отец. Затова, когато вие се веселяхте, и ние чувахме за това, бяхме съпричастни на вашето веселие; също така сме съобщници и на плача ви, понеже бедата е обща.

Мълчи онзи сладък, така да кажа, небесен глас, защото от небесата му беше да възвещава, и весели сърцата повече от вино. Затвориха се устните, които тихо шепнеха, изпускайки обилна благодат. Къде е окото, което виждаше небесното, което му дари Бог, още докато беше в пустинята? Къде е ухото, което слушаше божествения глас? Къде е онзи истинен език, страшен за еретиците? Къде е тишината, сладка за ушите? Къде е многоблагославящата десница? Къде е онова светло платно на Духа, което помагаше на вашия житейски кораб да преплува тихо житейските води? Къде е познатото кърмило на душите, с което без страдания избягвахте езическите вълнения? Къде е нерушимото утвърждение на разума, с което отгонвахте всеки страх? Къде е добрият кърмчия, който направляваше кораба на вашия ум към небесата? О, страшна беда, която ни осави празни!

Слушах някои Йеремиини вопли, жалостни, с които ридаеше над опустошения Йерусалим, като възклицаваше: „Улиците на Сион плачат“. Това, прочее, бе казано тогава, а се изпълни сега.

Когато се възвести онова блажено упокоение, не заплакаха ли всички московски пътища? Вместо гусли и цевници, не бяха ли всички обзети от скръб? Дори и самите младенци, като вкусиха страданието, (…)не го ли почетоха с достойни ридания? Знаем и друга песен, подобна Йеремиина песен, свързана с нашето страдание, която сътвори за Израилевия плен, като рече: „на реките вавилонски, там седяхме и плачехме, кога си спомнехме за Сион; на върбите посред него окачихме нашите органи“. И на мен достигна да върша това жалостно пение! И с мене се случи, както и на онези, като идвах към вас и като достигнах реката. Тамо бе река Геон, където, бидейки пленени, осъдиха себе си и своите органи на мълчание. А Неман беше реката, която тече из Литва; на нея ни срещна горестната вест. Нито можехме да плачем, нито да движим според естеството телесните си органи. Но бяхме в изумление от неочаквания глас, само по това че гледахме, се виждаше че сме живи. Душите ни станаха пленници на станалото се, и силата на живота вече ни напускаше.