Читать «Навигаторът» онлайн - страница 4

Завързаха сандъка със здрави въжета и ги опънаха към товарния лост, който жалостиво изскърца под огромната тежест. Моряците бавно издигнаха сандъка от трюма и го спуснаха на палубата. Свалиха въжетата и прокараха две гребла през дупките в ъглите му, за да могат да го носят. След това четирима моряци нарамиха сандъка и го понесоха по мостчето към кея.

Там го натовариха в ниска каруца със стабилни дървени колела с метални шини и впрегнаха конете в нея. Моряците се въоръжиха с щитове, лъковете и копия, и се наредиха от двете страни на каруцата. Капитанът и Тарса застанаха начело на малкия отряд. Процесията тръгна напред под звуците на дрънкащи оръжия.

Мъжете прекосиха изоставеното селище и стигнаха до път, който минаваше през просека в гората. Целият беше обрасъл с трева, но въпреки това по него се вървеше по-лесно, отколкото през гъстата гора. Всяка вечер процесията спираше и правеше лагер.

Сутринта на третия ден стигнаха до долина между две ниски планини.

Капитанът спря колоната и извади от чантата си същата дървена кутия, в която се взираше и на кораба. Докато воините си почиваха и се грижеха за животните, той вдигна капака, наля вътре малко вода и надникна в кутията. Премести поглед от нея към пергаментовия свитък, който носеше в платнена торба. После нареди на отряда да продължи напред, с непоколебимата решителност на прелетна птица.

Процесията продължи през долината и най-накрая стигна до поле, в което през високата трева се виждаха останки от кръгли мелнични камъни. Капитанът си спомни полето такова, каквото беше, когато облени в пот мъже обръщаха каменните колела. Тогава работниците изсипваха в мелниците кошове с камъни, които биваха смилани на прах. После пренасяха праха до ровове за горене. Духалата разгаряха пламъците, докато прахът се разтопи, нажежен до бяло. Работници накланяха глинените огнища и изливаха блестящото разтопено жълто вещество в отливки с форма на тухли.

Групата продължи напред и се натъкна на два каменни идола. Статуите бяха два пъти по-големи от човешки ръст и изобразяваха нещо, което от врата надолу приличаше на човек. Бяха ги изваяли, за да плашат местните жители и да ги държат настрана. Излезлите сякаш от кошмар глави представляваха ужасяваща смесица между човешки и животински черти – бяха взели най-противното и от двете, сякаш скулпторът си бе поставил за цел да създаде най-чудовищните и ужасяващи лица на света. Дори суровите наемници се стреснаха: преместиха нервно копията си от едната ръка в другата и хвърлиха предпазлив поглед към злите идоли.

Капитанът се посъветва с магическата си кутия и пергаментовия свитък и закрачи между дърветата. Процесията го последва в зеления здрач под балдахина от гъсти клони над главите им. Често се натъкваха на дебели корени, но след около час излязоха от гората. Приближиха към гладкото лице на ниска скална стена в основата на невисок хребет. Пътят им бе препречен от други два идола – пълни копия на първите.

Като взе идолите за отправна точка, капитанът пресметна нещо и очите му се насочиха към една точка на скалната стена. Започна да опипва вертикалната ѝ повърхност като слепец, който се е натъкнал на неочаквана пречка. Пръстите му напипаха почти невидими вдлъбнатини за ръце и крака, по които се покатери по стената.