Читать «Навигаторът» онлайн - страница 6

Екипажът на кораба им помогна да издърпат лодката на брега. Докато капитанът описваше в дневника пътуването, моряците и скитите се отдодоха на празнуване. Празненството продължи до късно през нощта.

Въпреки това станаха много преди зазоряване. Слънцето едва се бе показало над дърветата, когато вдигнаха котва. С помощта на гребците и на вятъра корабът бързо се върна в залива. Гребците здраво натискаха греблата. Като всички останали и те нямаха търпение да се върнат у дома.

Въодушевлението на борда обаче внезапно бе помрачено. Иззад един остров се показа кораб и препречи пътя им.

Капитанът нареди да сложат греблата в скобите и да свият платната. После се качи на една от големите глинени делви с вода на носа, за да огледа по-добре чуждия кораб. На борда му не се забелязваше никакъв признак на живот, а палубата се виждаше неясно заради ракитената ограда за предпазване на товара.

Без съмнение това беше кораб от Тарсис. Имаше същите елегантни линии като собствения му кораб. Палубата беше дълга и права, а извитата кърма и украсеният с дървена конска глава нос гордо се издигаха над водата. Острите очи на капитана забелязаха важни разлики между двата кораба. Този странен плавателен съд беше строен за търговия, по после бе пригоден за война.

Носът на непознатия кораб беше подсилен не с дърво, а с бронз, превръщащ го в заострен клюн, който можеше да изтръгне сърцето и на най-здравия плавателен съд. Масивното главно гребло и греблата по двата борда можеха да служат за стенобойни машини.

Скитският военачалник се приближи към капитана.

– Да изпратим ли няколко души да огледат?

Капитанът се замисли. Финикийски кораб не би трябвало да представлява заплаха за тях, но не съществуваше абсолютно никаква причина този съд да се намира тук. Макар и не враждебни, действията му определено не бяха приятелски.

– Не – отговори капитанът. – Ще чакаме.

Изминаха пет минути. После десет. След двайсет минути видяха раздвижване. Няколко силуета се прехвърлиха от бойния кораб в една лодка. Тя приближи толкова, че да могат да се чуват. На греблата седяха четирима мъже. Пети стоеше на носа с разкрачени крака и пурпурният му плащ се вееше зад него като разхлабено платно. Мъжът сви ръце на фуния около устата си.

– Поздрави, братко! – извика той.

– Поздрави и на теб, братко! – отвърна изненадан капитанът. – Как се озова тук?

На лицето на новодошлия се изписа престорено учудване и посочи към бойния кораб.

– Така, както и ти, Менелик, с кораб от Тарсис.

– С каква цел, Мелкарт?

– За да се съюзим отново, мили братко.

Лицето на капитана не издаваше чувствата му, но в тъмните му очи пламна гняв.

– Значи знаеш за мисията ми?

– Нали сме от едно семейство? Между роднини не съществуват тайни.