Читать «Мълчалив свидетел» онлайн - страница 15

Рег изпищя и пусна главата, залитайки назад. Погледна надолу и видя, че част от скалпа на мъртвеца бе залепнала за ръката му. Разтреперан неудържимо, той изтри ръката си в мократа трева и побягна към изхода на гробището.

Беше същият сън, който сънуваше вече от месец. Този, който я караше да се буди измъчена и плувнала в пот всяка нощ. Полежа неподвижно известно време, опитвайки да се осъзнае, взряна в мрака на спалнята. Не можеше да успокои дишането си, а мислите й трескаво се опитваха да възстановят образите, които бяха нахлули в съня й. Но както обикновено, те си бяха отишли, бяха потънали в тъмните кътчета на подсъзнанието й, спотаявайки се там, за да се появят отново на следващата вечер и пак да я вцепенят от ужас. Спомняше си само, че сънищата са много живи, ярки и поразително реални. Но лицата в тях бяха бели като изрязани, появяваха се и изчезваха, носейки се в празното пространство.

Звънът на телефона до леглото най-после я върна в реалността. Тя се подпря на лакът, включи нощната лампа и вдигна слушалката, като за малко не я изпусна, когато я доближи до ухото си.

— Ало, доктор Райън.

Опита се да превъзмогне сънливата провлеченост на гласа си, но не успя. Гласът от другия край на линията бе млад, уверен и съвсем буден. Дори само това й стигаше да познае, че й се обажда полицай.

— Извинете, че ви безпокоя, доктор Райън, но при църквата „Сейнт Мери“ е открит труп. Дали ще може да дойдете? Доста зле изглежда.

Сам не можа да не се усмихне на обяснението, че нечия смърт изглежда „доста зле“. Сигурно го бе чул в някой от многобройните полицейски сериали по телевизията напоследък. А и защо изобщо я питаха дали ще отиде? Какво очакваха, че ще каже? „Не, съжалявам, днес е почивният ми ден и ще ходя по магазините.“ Усети лошото си настроение и опита да се овладее.

— Не беше ли доктор Стюърт на повикване?

Отговорът дойде веднага:

— Така е, но не можем да го открием. Не отговаря на пейджъра си. Затова и малко закъсняхме с обаждането си за вас.

„Сигурно не иска да пречат на любовния му живот“, измърмори Сам по адрес на колегата си. Започваше да се оправя.

— Да, разбира се, че ще дойда… чакайте да взема нещо за писане.

Пресегна се към другия край на леглото и издърпа чекмеджето на скрина. Порови известно време, докато открие малкия си черен бележник и химикалка. Седна, опря бележника на коленете си и се опита да фокусира погледа си.

— Добре, готова съм. Къде точно се намира?

Гласът му прозвуча толкова рязко, че Сам примигна.

— Църквата „Сейнт Мери“ в Нортуик. При отбивката от В-381, на около трийсет и пет километра от…

Сам го прекъсна:

— Знам къде е, благодаря.

Полицаят просто се опитваше да бъде изчерпателен, но точно сега не й бе до това.

— На входа ще има полицай, който ще ви насочи към мястото. Старши детектив Фармър вече е там — каза, сякаш се опитваше да я предупреди да побърза. Сам обаче нямаше намерение да се плаши от Фармър или когото и да било.

— Добре, благодаря. След около час ще съм там.

Остави слушалката и погледна будилника — дванайсет и половина през нощта. Отбеляза си този час в бележника, преди да го прибере, и стана от леглото. Сега вече изчисли, че един час няма да й стигне да се приготви и стигне Нортуик, който беше на другия край на графството и в доста труднопроходим участък. Все пак полицаите предпочитаха да получат някакъв ориентировъчен час за пристигането й.