Читать «Мълчалив свидетел» онлайн - страница 13

Фармър продължаваше да гледа към двамата и очевидно с нетърпение очакваше Адамс да прекрати разговора си със Сам.

Том сведе глава и промълви:

— Трябва да тръгвам, иначе ще ме обвинят в заговор с врага и т.н.

Сам изгледа отново Фармър.

— Нейно Величество мрази да чака.

Адамс се засмя тихо и тръгна към Фармър. В този момент погледите на двете жени се срещнаха за миг, после Сам извърна глава и тръгна към катедралата.

Беше късно и бурята бушуваше с пълна сила. Рег се бе подслонил под клоните на едно старо тисово дърво и гледаше как дъждовните капки отскачат от покрива на църквата и се стичат по стените й. Ако не оправеха скоро водостоците, църквата нямаше да оцелее още дълго, помисли си той. Вече бяха навлезли в сезона на дъждовете и това бе втората лоша буря от началото на месеца.

Рег бръкна в чантата и извади термоса си. Наля остатъка от чая в една пластмасова чашка и го изпи наведнъж. Чаят беше почти изстинал, но това не му направи впечатление. Гробът, който бе изкопал, вече бе почти до коленете пълен с вода и Рег се замисли дали на покойния му е хрумвало, че може да бъде погребан в море. Чувстваше се изтощен. Изкопаването на всеки гроб вече му се виждаше много по-дълго и трудно, отколкото някога. Ако бе по-млад, щеше да е свършил с гроба още преди часове и бурята нямаше да го застигне. Крайно време беше да спре. Трябваше да си намерят някой млад човек за тази работа, него вече не го биваше. Нищо чудно някой ден да го намерят мъртъв в един от прясно изкопаните от самия него гробове и тогава вече щяха да се чудят как да обясняват защо не са си намерили по-млад човек.

Рег се изправи, зави капачката на термоса и изсипа трохите от кутията за сандвичи на земята. После облече якето си и бавно тръгна през дъжда към колелото си. Чак когато стигна до колелото, осъзна, че кучето вече не е край него. „Сигурно се е скрило под някой храст или надгробен камък — помисли си Рег, — не е глупаво животинчето.“ Погледна часовника си — кръчмата бе отворена вече от час и той нямаше търпение да се скрие там от дъжда.

— Скръф, къде си, момчето ми? — извика той. — Време е да тръгваме, кръчмата е отворена! — Взря се в дъжда, опитвайки се да открие кучето.

Изведнъж малкият териер се появи и изтича през мократа трева към него. Когато се приближи, Рег забеляза, че то стиска нещо в устата си.

— Какво си намерил, момчето ми, а?

Наведе се и се опита да издърпа това, което кучето бе захапало, но Скръф не го изпусна и яростно защити находката си. Най-после Рег успя да я издърпа, оставяйки малка част в устата на кучето, което бързо я сдъвка и погълна, за да не му я отнемат. Рег изтри очите си от дъжда и се взря в това, което бе измъкнал от устата на кучето. В първия момент не можа да разбере какво е и си помисли, че е някакво парче развалено месо или останки от мъртво животно. Но щом погледът му се фокусира, той осъзна, че това не е друго, а човешка ръка — или поне това, което бе останало от нея. Част от нея липсваше, а три почернели пръста висяха от разкъсаната длан.