Читать «Мълчалив свидетел» онлайн - страница 118

Напрягаше се да гледа спокойно.

— Спомняте ли си името му?

— Не, излетяло ми е от главата. Съжалявам. Беше на средна възраст, с посивяла коса, знаеше много за този модел. Зарадвах се, че колата ще попадне в добри ръце.

— Спомняте ли си къде живееше?

— Някъде в Кеймбридж… Чакайте, ако ви интересува, мога да проверя в договора за продажбата. Пазя го от чиста сантименталност.

Той се отправи към къщата, следван от Сам и Пеги. Влезе в дневната и затършува из чекмеджетата на старинен скрин. След няколко минути се усмихна тържествуващо и размаха сгънат лист хартия.

— Ето го. Знаех, че е тук някъде.

Сам не можеше да си намери място от вълнение. Гласът й потрепери от напрежение.

— И как се казва?

Той разгъна бавно листа.

— А, да, ето го. Доктор Ричард Оуен, „Аул Коутс Фарм“, Суонхъм, Кеймбридж.

В гласа на Брайън Уотън звучеше такава настоятелност, когато се обади на Марша, че тя изостави веднага работата си и тръгна към него. Не бе сигурна защо я вика — никога не се бе занимавала с отпечатъци от пръсти. Накрая реши, че той е чул за интереса й към случая и е решил да я запознае с някакви нови факти. Бързо прекоси коридорите до лабораторията му и влезе.

Брайън бе много едър мъж и по вида му веднага се отгатваше, че е върл почитател на бирата. Беше висок доста над метър и осемдесет и имаше гъста черна брада и очила с дебели стъкла. Все пак Марша много го харесваше. Той принадлежеше към редкия вид на женените мъже с щастливи семейства и тя се чувстваше съвсем спокойна в компанията му.

Въпреки че бе прекарал почти целия си живот, изучавайки отпечатъци от пръсти, той все още подхождаше с ентусиазъм към работата си.

Брайън настани Марша на един стол и включи малкия диапроектор, поставен в дъното на стаята. На стената се появи образът на четири отпечатъка от пръсти, разположени близо един до друг.

— Отначало не бях сигурен, но колкото повече ги гледам, толкова повече се убеждавам, че нещо с тях не е наред.

Марша се вгледа в отпечатъците, но не видя нищо подозрително.

— На мен ми изглеждат съвсем нормални.

Брайън стана от стола си и започна да сочи с пръст по стената.

— Опъни дланта си. Пръстите са с различна дължина. Показалецът ти е по-къс от средния пръст, безименият пръст е по-дълъг от показалеца, но също е по-къс от средния, и така нататък. Сега — заяви подчертано тържествено, — ако се вгледаш в отпечатъците, намерени в колата, върховете на пръстите са разположени на една линия.

— И?

— Това става само когато човек хваща някакъв цилиндричен предмет, например чаша. Но не може да се получи, когато ръката се допре до плоска повърхност. — Марша придърпа стола си по-близо до екрана. — Освен това краищата са плътно очертани. Това се получава, когато ръката оказва натиск, за да вдигне някакъв предмет например.

— Но отпечатъците са на Бърд, нали?

Брайън кимна:

— На Бърд са, в това няма съмнение, но не мисля, че той ги е оставил в колата. Мисля, че са били поставени от друг човек.

Марша не повярва.

— Как? Мислех, че е възможно само в детективските романи.

— Но в добрите романи. Ще ти покажа нещо.