Читать «Музикалната машина» онлайн - страница 4

— Какво ли се е случило? — попита докторът. — Кой би могъл да го направи?

Чу се шум. Обърнахме се бързо.

В началото не различихме нищо. После храстите се разлюляха, но в началото така и не разбрахме що за същество се появи пред нас. Беше слабо, дълго, огромно, със светещи очи. С къса и рошава козина; приличаше на койот, но по-едро. Когато ни видя, отвори уста и започна да ни разглежда мълчаливо, сякаш изненадано от странните същества, нагло нагазили в територията му.

— Зверчето Вагнер — тихо рече Лейбъринт. — Но се е променило. Съвсем се е променило…

Съществото понюха въздуха и настръхна. После потъна в сумрака и изчезна.

Известно време мълчахме. Тишината пречупи Лейбъринт.

— Ето в какво се е превърнал… — каза. — Просто не мога да повярвам. И защо?

— Адаптация — казах плахо. — Като изхвърлиш домашното си коте, то подивява. Кучето също…

— Да — кимна той. — Кучето става вълк, за да оцелее. Бях го предвидил, такива са законите на дивата природа.

Още веднъж огледах телцето на земята и покълналите леторасти наоколо. Адаптация — може ли да има нещо по-лошо? Помислих си го, но само наум.

— Искам да видя и другите — казах. — Нека потърсим и другите.

Той се съгласи. Продължихме да се промъкваме през гъстите храсти и клонаци. Отчупих пръчка и си направих бастун.

— Дори децата озверяват — рекох. — Помните ли онова момче вълк в Индия? Никой не вярваше, че е нормално дете…

Лейбъринт кимна. Беше тъжен и разбирах защо: беше сбъркал. Самият замисъл беше погрешен и последиците ставаха все по-очевидни. Музиката може да оцелее в живи същества, но не трябва да се забравят уроците от Райската градина: веднага, щом завърши процеса на формиране на живото същество, то започва да живее самостоятелно и от този миг престава да бъде собственост на създателя си, защото го лишава от възможността да коригира и управлява това същество. Когато е наблюдавал развитието на човека, Бог сигурно е изпитвал същата печал и безпомощност, както и Лейбъринт.

Това, че музикалните му създания ще оцелеят, вече не означаваше нищо за него, защото беше ги създал, за да опази прекрасното от оскверняване и смърт. Но пред собствените му очи процесът бе тръгнал в съвсем друга посока. Когато Лейбъринт ме погледна, лицето му беше печално и бледо. Бе гарантирал тяхното оцеляване, но точно с това бе унищожен всякакъв смисъл и ценност на това, което трябваше да бъде запазено.

Опитах да се усмихна, но той наведе поглед.

— Не го преживявайте драматично — казах. — Зверчето Вагнер не се променило чак толкова много. Нима самият Вагнер не е бил груб и краен? Нима в него не е имало склонност към насилия?

Млъкнах, защото докторът рязко дръпна ръката си от тревата и отскочи встрани. Стисна китката си и се приведе от болка.

— Какво стана?

Той повдигна треперещата си, сбръчкана от старост длан.

— Какво се случи? — повторих.

Обърнах дланта му към себе си — беше покрита с червеникави рани, веряотно от ухапване или ужилване. Разравяйки с обувки тревата, се опитах да намеря причината. Листата се размърдаха и забелязах малко златисто кълбо, което бързо се търкаля към храсталаците. Нещо като буболечка с шипове.