Читать «Музикалната машина» онлайн - страница 2

Но доктор Лейбъринт не беше механик. Той направи няколко скици и ги разпрати по изследователските лаборатории. Повечето от тях обаче бяха затънали до гуша във военни поръчки. Накрая намери хората, които търсеше — в един университет в Средния запад харесаха идеята му и решиха да пристъпят към работа над такава Машина.

Минаха няколко седмици. Накрая Лейбъринт получи пощенска картичка: работата вървяла добре, дори била пред завършване. Направили контролни тестове с няколко популярни песнички. Крайният резултат? Две малки същества като мишлета изскочили от нотите и се разтичали по лабораторията, накрая котката ги хванала и убила. Машината била истински успех.

Скоро той я получи, старателно опакована в дървена кутия и напълно готова за работа. Като я разопакова и пристъпи към работа, Лейбъринт се почувства леко възбуден. Докато я настройваше и подготвяше машината за първото й превъплъщение, в главата му се въртяха какви ли не идеи. За начало избра една безценна партитура на симфонията на Моцарт в сол минор за квинтет. Замислено разлиствайки страниците й, той сякаш пътуваше в бъдещето. Накрая занесе партитурата до Машината и я пусна в нея.

Мина време. Лейбъринт стоеше развълнуван пред машината, леко разтревожен, очаквайки с вътрешна неувереност това, което ще се получи. Струваше му се, че като запазва музиката на великите композитори, върши деликатно и трагично дело. И каква ще бъде наградата? Какво ще открие? В какви форми ще се превърне всичко след завършването на процеса?

Много бяха въпросите, на които трябваше да отговори. Докато размишляваше, Машината прещрака и замига с червеникави пламъчета. Процесът бе завършен, метаморфозата бе станала. Лейбъринт отвори люка.

— О, Боже мой! — възклекна развълнуван. — Не може да бъде!

Вътре се оказа птица.

Птицата Моцарт беше дребна, красива, с изящно ярко оперяване. Тя се разходи по стаята, след което дружелюбно и с любопитство приближи до доктора. Лейбъринт укроти треперещите си ръце и се наклони. Птицата мина край него, а след това неочаквано излетя.

— Интересно — прошепна той, повика я с жест и след известно колебание, тя кацна до него. Доктор Лейбъринт започна да я гали. А на какво ще приличат останалите? Не можеше да предвиди. После внимателно положи птицата в кутия.

На другия ден бе много по-изненадан, когато се появи гордият и строг бръмбар Бетховен. Същият онзи бръмбар, който видях да пълзи съсредоточено по диплите на червеното одеало.

После се появи животинчето Шуберт. Беше немощно и наивно агънце, подскачащо глупаво насам-натам. Лейбъринт отново потъна в размишления.

Кое може да се смята за фактор за оцеляването? Нима цветните пера са по-важни от острите зъби? Обърка се. Надяваше се да получи пълчища от сражаващи се, готови за смъртоносни схватки тлъсти гризачи с огромни лапи и зъби. Нима има грешка? Но пък кой може да каже кой е най-силният аргумент в оцеляването? И динозаврите са били добре въоръжени, но нито един от тях не оцеля. Все едно — няма заден ход, Машината вече работеше.