Читать «Музикалната машина» онлайн - страница 3

Лейбъринт продължи заниманията си и скоро горичката зад дома му се напълни с пълзящи, крачещи и летящи същества, които яростно се биех помежду си. Имаше доста странни създания, които го изненадваха и плашеха. Насекомото Брамс имаше голям брой крачета, щръкнали във всички посоки, нещо като кръгла стоножка. Ниско, плоско, покрито с равен мъх. Беше умно и бързо се измъкна и се скри от зверчето Вагнер — доста дълго и пъстро. Беше упорито и своенравно, Лейбъринт дори малко се страхуваше от него, както и от бръмбарите от фамилията Бах — кръгли като топчета създания, които се пръкнаха от четирисет и осем прелюдии и фуги. После се появи кльощавата птичка Стравински, после още много други…

Той им позволяваше да излизат на свобода и всички се измъкваха навън с пълзене, крачейки или в полет — всеки различно. Но чувството, че е сгрешил, не го напускаше. Всяко ново същество извикваше у него неизмерима изненада. Струваше му се, че изобщо не може да влияе на крайните резултати. Притесняваше се, че нищо не зависи от него, а от някакъв могъщ и непознат закон. Всички същества се формираха и променяха под влиянието на някакво объркана и безлика сила, която той не можеше да идентифицира. И това го плашеше.

* * *

Лейбъринт млъкна. Изчаках известно време, но ми се стори, че няма намерение да продължи. Гледаше ме някак странно и тъжно.

— Аз наистина не знам нищо повече — рече унило той, — отдавна не съм бил в горичката. Страхувам се, че… Знам, знам какво става там, но…

— Искате ли да отидем заедно?

Усмихна се сякаш с облекчение.

— Очаквах да го предложите. Цялата тази история започва да ме изморява.

Отметна одеалото и се изправи.

— Ами да вървим тогава.

Заобиколихме къщата и по една равна, отъпкана пътека навлязохме в горичката. Диво, царствено, хаотично, развълнувано море от зеленина. Наведен ниско, доктор Лейбъринт крачеше напред, старателно разбутвайки клони и храсти.

— Що за място! — възкликнах.

Вървяхме дълго. Дъбравата беше тъмна и гъста, слънцето бе малко преди залеза си и ни обгръщаше мъглата на листаците.

— Никой не идва тук.

После неочаквано спря и се огледа.

— Не е ли по-добре да се върнем и да вземем оръжие? Не искам да се случи нещо неприятно.

— Мислите ли, че нещата са чак толкова опасни? — попитах.

— Може би не чак толкова…

Лейбъринт се огледа, разрови с крак окапалите листа.

— Те са навсякъде около нас и ни наблюдават внимателно — усещате ли го?

Кимнах разсеяно.

— Това какво е?

Вдигна едно тежко изгнило клонче с останки от мъртви гъби и го метнах встрани. Под него имаше безформена и безцветна купчина листа, наполовина засипана с пръст.

— Какво е това? — повторих.

Лейбъринт напрегнато и изплашено погледна към краката си. После започна да рови с върховете на обувките си. Стана ми неприятно.

— Защо го правиш, дявол да го вземе! — извиках.

Лейбъринт вдигна бавно очи.

— Това е зверчето Шуберт — прошепна. — По-точно това, което беше. Останало е твърде малко от него.

Зверчето Шуберт — онова, което скачаше и играеше като глупаво агънце. Приклекнах и почистих листата — наистина бе мъртво. С отворена уста и разпокъсано тяло. Мравки и други гадини се трудеха усърдно над него. Бе започнало да се разлага.