Читать «Мрачният рицар Кн.5 от Братството на меча» онлайн - страница 150

– Добре, Александър – каза той, когато момчето вдигна два стръка целина. – Ето идва огненото кълбо от катапулта.

Свен държеше много голяма репичка в ръката си, като я въртеше, докато падаше върху стръковете целина и издаваше шумове, приличащи на пожар и летящи стрели. Да не говорим за звука от мъже, които викаха за помощ при падащите репички, или по-скоро „огнените кълба“.

Александър се засмя, когато Свен уцели стръковете целина.

– О, главата ми – каза рицарят, като вдигна един стрък целина и го затътри по масата, сякаш е човек, който куца. – Всичко е в пламъци! Ау, ау, ау!

Александър се засмя още повече. Роуина и Фатима, която седеше до момчето и довършваше купата си с овесена каша с грах и лук, си размениха ужасени погледи. Страйдър влезе и Свен веднага остави стръка целина и се изправи.

– Не си играй с храната – каза той строго на Александър, който изглеждаше объркан от внезапната промяна в поведението на рицаря.

Прочиствайки гърлото си, Свен хвърли гневен поглед на Страйдър.

– Сега ще тръгвам.

Страйдър срещна погледа на Роуина и се засмя.

– Пак ли играеше на играта с горящите стръкове целина?

– Прави ли го често? – попита тя.

– Да, но ме плаши по-малко, когато го прави, за да забавлява деца, а не себе си.

Роуина се засмя. Той коленичи до Александър. Момчето подръпна ухото си, докато Страйдър му подаваше малка дървена играчка.

– Едуард! – извика Александър, грабвайки играчката. – Къде го намери?

Тя видя болката, преминаваща през лицето на Страйдър, когато момчето целуна куклата си.

– Чичо ти ти го изпраща. Той каза да ти кажа, че си липсвал на Едуард.

Роуина наблюдаваше лицето на Страйдър. Имаше нещо, което криеше.

– О, Едуард – извика Александър отново, притискайки рицаря. – Мислех, че съм те изгубил. Но всичко е наред. Сега сме заедно и можем да се бием с още дракони и… – той погледна към масата, където Свен бе оставил зеленчуците – и целина.

Докато Александър си играеше с рицаря, Роуина дръпна Страйдър настрана.

– Откъде имаш тази кукла?

Страйдър сви рамене и продължи да се взира в Александър, който си играеше с играчката. Поне докато не осъзна нещо. Само колко много Александър приличаше на Деймиън – като се започнеше от очите му, които бяха кафеникаво-зелени, но бяха достатъчно близо по форма и цвят, за да издадат, че Деймиън е баща на момчето. Той изпусна дълга, продължителна въздишка, когато осъзна това. Сега всичко имаше смисъл. Защо Деймиън бе задържал Едуард. Защо се бе засмял, когато Страйдър го беше попитал дали ще застраши детето. И все пак нищо от това нямаше смисъл. Ако Деймиън го мразеше толкова много, защо би изпратил сина си, за да го отгледа? Освен ако Деймиън не се страхуваше, че сарацините ще научат, че Александър му принадлежи.

Дори и да беше така защо Деймиън не бе завел момчето в дома си в Париж? Там той разполагаше с целия френски двор, който да пази детето. И все пак не можеше да е толкова просто. Ако беше, Деймиън щеше да го заведе вкъщи отдавна.