Читать «Мрачният рицар Кн.5 от Братството на меча» онлайн - страница 148

Страйдър не им обърна внимание. Те се опитаха да го сграбчат само за да се озоват по гръб, когато ги отмести настрани и отвори вратата. Деймиън изненадано вдигна поглед. Но Страйдър бе този, който се шокира най-много, когато застана лице в лице с него, когато не бе маскиран или облечен. Старият му приятел седеше на един стол, обграден от двама лекари в арабски дрехи, като единият от тях взимаше чаша от ръцете на Деймиън. Косата му бе в същия златисторус нюанс, но за разлика от времето на тяхното детство, когато той я поддържаше късо подстригана, сега Деймиън я носеше дълга и сплетена на гърба си. Неговите кехлибарено-зелени лешникови очи блестяха с неотслабваща ярост.

Страйдър не можа да си поеме дъх, когато видя черните татуировки върху бузите на Деймиън. По една под всяко око, те се спускаха успоредно по скулите на мъжа. Страйдър нямаше представа какво означаваха, но бе очевидно, че са думи, а не символи. Ако не бяха тези белези, лицето на Деймиън щеше да е безупречно красиво.

– Как се осмеляваш! – изръмжа Деймиън, ставайки на крака.

Той се втурна към масата в другата част на стаята, откъдето грабна златна маска и я вдигна, за да прикрие лицето си от Страйдър. Маската бе точно копие на начина, по който лицето на Деймиън щеше да изглежда, ако не бе съсипано от похитителите му.

Лекарите се втурнаха към Деймиън, но той ги отблъсна.

– Оставете ме! – извика той.

Стражите се появиха, за да отведат Страйдър, който бързо се освободи от ръцете им.

– Искам да говоря с теб – изръмжа Страйдър. – И няма да си тръгна оттук, докато не го направя.

Деймиън стоеше, гледайки го гневно, докато връзваше маската към лицето си. С ядосано движение на главата, той кимна към стражите и лекарите си, за да ги оставят насаме. Те го направиха с неохота.

Страйдър продължи да наблюдава Деймиън, докато чакаше да затворят вратата и да ги оставят на мира. Облечен в червена туника и панталони, Деймиън все още носеше ръкавици, въпреки че бе на закрито. По изключение принцът не си направи труда да се пресегне за наметалото си, докато скъсяваше разстоянието между тях.

– Каквото и да имаш да казваш, най-добре го направи бързо – каза той с нисък, дрезгав глас.

Страйдър мина към същината на въпроса.

– Защо изпрати Александър при мен?

Деймиън се сепна, когато чу името, но след това лицето му стана безизразно.

– Нямам представа за какво говориш. Кой е Александър?

– Знаеш кой е той, Деймиън – отвърна Страйдър през стиснати зъби. – Не си играй игри с мен или с това дете. Заклевам се, ако го направиш, ще те убия независимо от последствията за мен.

Имаше странното усещане, че думите му някак си доставиха удоволствие на Деймиън. Той застана зад един стол, поставяйки ръка върху високата, богато украсена облегалка. Когато заговори, тонът му беше нисък, сякаш се страхуваше, че някой може да ги чуе.

– Значи ще го защитиш?

Ако не знаеше по-добре, Страйдър можеше почти да се закълне, че чува надежда в гласа на Деймиън.

– Смяташ ли да го използваш срещу мен?

Деймиън се засмя студено. Подигравателно.