Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 92

Мотламеди наблюдаваше маа Макутси, докато тя четеше.

— Е, маа? — попита тя. — Бихте ли искали да ме питате нещо за това, което съм написала?

Маа Макутси сгъна листа и го пусна в чантата си.

— Не, благодаря ви, маа — отвърна тя. — Казахте ми всичко, което исках да знам. Няма нужда да ви задавам допълнителни въпроси.

Мотламеди изглеждаше обезпокоена.

— Ами снимка? — каза тя. — Ако вестникът иска да прати фотограф, мисля, че бих могла да разреша да бъда снимана. Ще бъда тук целия следобед.

Маа Макутси тръгна към вратата.

— Може би — каза тя, — не знам. Дадохте ми много добри отговори, които ще мога да използвам в материала си. Мисля, че вече ви познавам доста добре.

Мотламеди реши, че вече може да си позволи да бъде любезна.

— Радвам се, че се запознахме — каза тя. — Надявам се да се видим отново. Може би ще присъствате на конкурса… Бихте могли да вземете и фотограф.

— Може би — отвърна маа Макутси, докато излизаше.

Когато маа Макутси се появи, чиракът бъбреше с няколко момичета. Разправяше им нещо за коли и те слушаха с голям интерес. Маа Макутси не чу целия разказ, а само края:

— … най-малко осемдесет мили в час. И двигателят е много тих. Ако момче и момиче седят отзад и момчето иска да целуне момичето в тая кола, то трябва да е много тихо, защото иначе ще ги чуят отпред.

Студентките се изкикотиха.

— Не го слушайте, дами — каза маа Макутси. — На тоя младеж му е забранено да излиза с жени. Той вече си има жена и три деца и жена му страшно се ядосва, като чуе, че е говорил с момичета. Страшно.

Студентките се дръпнаха. Една от тях погледна помощника укорително.

— Ама това не е вярно — запротестира той. — Не съм женен.

— Всички мъже разправят така — каза една от студентките, вече явно сърдита. — Идвате тука да си говорите с момичета като нас, докато през цялото време си мислите за жените си. Що за държание е това?

— Много лошо — намеси се маа Макутси, докато отваряше вратата и се готвеше да се качи в колата. — Както и да е, време е да тръгваме. Този младеж трябва да ме закара на друго място.

— Внимавайте с него, маа — каза една от студентките. — Знаем ги ние момчетата като него.

Със стиснати устни чиракът запали колата и потегли.

— Не трябваше да говорите такива работи, маа. Направихте ме за смях.

Маа Макутси изпухтя.

— Ти сам се направи за смях. Защо винаги тичаш след момичетата? Защо все се опитваш да ги впечатлиш?

— Защото ми доставя удоволствие — каза чиракът отбранително. — Обичам да си говоря с момичета. Има толкова хубави момичета в Ботсуана и няма кой да говори с тях. Правя услуга на страната.

Маа Макутси го погледна пренебрежително. Макар че младежите работеха здраво под нейно ръководство и приемаха подобаващо предложенията й, те явно страдаха от хроническа слабост на характера — непоправимо женкарство. Можеше ли да се направи нещо по въпроса? Съмняваше се в това. Може би пък щеше да премине с времето, помисли си тя, и те щяха да станат по-сериозни. Или пък не. Хората не се променят особено. Маа Рамотсве й беше казала това веднъж и то бе заседнало в паметта й. Хората не се променят, но това не означава, че винаги ще си бъдат все същите. Това, което можеш да направиш, е да намериш добрата страна у всекиго и да се опиташ да я извадиш наяве. Тогава ще изглежда, сякаш са се променили, докато всъщност не са, но след това ще бъдат различни и по-добри. Това й бе казала маа Рамотсве — или поне нещо подобно. А ако имаше един човек в Ботсуана — един-единствен човек, — когото трябваше да слушаш много внимателно, то това бе маа Рамотсве.