Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 90

— Добре — каза маа Макутси. — Знаех си, че мога да разчитам на чувствителната ти душа.

Паркираха под едно дърво в района на университета, недалеч от голямо, боядисано в бяло здание, към което портиерът насочи маа Макутси, след като тя му показа адреса. Няколко студентки стояха и бъбреха под навеса, който хвърляше сянка над входа на триетажната сграда. След като остави чирака в микробуса, маа Макутси се отправи към тях и се представи.

— Търся Мотламеди Матлули — обяви тя. — Казаха ми, че живее тук.

Една от студентките се изкикоти.

— Да, тук живее — каза тя. — Но мисля, че би искала да живее на някое по-лъскаво място.

— Като например хотел „Сън“ — добави друга, което предизвика смях у останалите.

Маа Макутси се усмихна.

— Значи сигурно е много важна личност.

Това още повече развесели момичетата.

— Тя си мисли така — каза едната. — Само защото всички момчета тичат след нея, тя си въобразява, че Габороне е неин. Само да я видите!

— Бих искала да я видя — каза просто маа Макутси. — Затова съм тук.

— Ще я намерите пред огледалото — каза една от другите студентки. — На първия етаж, стая сто и четиринайсет.

Маа Макутси благодари на новите си източници на информация и се отправи по бетонното стълбище към първия етаж. Забеляза, че на стената на стълбището някой бе надраскал нещо не особено приятно за едно от момичетата. Някакъв студент явно е бил отблъснат и бе излял чувствата си в графити. Тя се подразни — обикновените хора в Ботсуана никога нямаше да имат шанса да получат такова образование, което се плащаше изцяло от правителството (всяка една пула и тебе) идваха оттам, а те само знаеха да драскат по стените. Пък и защо Мотламеди си губеше времето да се гласи и да участва в конкурси за красота, вместо да седи над книгите? Ако тя беше ректор на университета, щеше да обясни на хора като нея, че трябва да вземат решение. Не можеш да бъдеш и едното, и другото. Или ще работиш над ума си, или над прическата си. Не можеш да правиш и двете.

Тя откри номер 114 и силно почука на вратата. От стаята се чуваше радио и тя отново почука, този път още по-силно.

— Добре де — извика един глас отвътре, — сега идвам.

Вратата се отвори и Мотламеди Матлули застана пред нея. Първото, което порази маа Макутси у нея, бяха необикновено големите й очи. Те се открояваха на лицето и му придаваха излъчване на нежност и невинност, подобно на лицата на онези дребни нощни животни, които хората наричаха „бебета на храстите“.

Мотламеди огледа посетителката от глава до пети.

— Кажете, маа? — попита тя небрежно. — С какво мога да ви помогна?

Това бе доста грубо и маа Макутси усети обида. Ако това момиче имаше някакви маниери, то щеше да ме покани вътре, даде си сметка тя. Но то е твърде заето с огледалото, което, както предрекоха студентките долу, бе подпряно на бюрото й, обградено от кремове и лосиони.

— Аз съм журналистка — каза маа Макутси. — Пиша статия за финалистките на „Мис Красота и Почтеност“. Бих желала да ми отговорите на няколко въпроса.