Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 73
Алегзандър Маккол Смит
— Тук няма какво да се прави — каза прислужницата и тъжно добави: — Виждате, не е Габороне.
Тя тръгна към вратата, но маа Рамотсве не прекрати разговора. Опитът я бе научил, че най-добрият начин да накараш някого да говори, беше да го насърчиш да приказва за себе си. Тя усещаше, че тази прислужница имаше собствено мнение, явно не бе глупава жена, а при това говореше съвсем правилно сетсуана.
— Кой още живее тук, маа? — попита тя. — Има ли и други членове на семейството?
— Да — каза прислужницата. — Има и други. Синът им е тук с жена си. Те имат трима сина. Единият няма много акъл и по цял ден брои добитък. Той е постоянно на пасището и въобще не се появява тук. Като малко дете е и затова прекарва времето си с пастирчетата навън. Те се държат към него като към един от тях, нищо, че е голям мъж. Това е първият. Има друг в Габороне — много важен човек — и още един тук. Това са синовете.
— Вие какво мислите за тях, маа?
Това бе пряк въпрос, може би зададен преждевременно, което криеше риск — жената можеше да стане подозрителна към такава проява на любопитство. Но това не се случи — вместо това тя приседна на леглото.
— Да ви кажа правичката, маа — започна тя, — синът, дето е на пасището, е много тъжен човек. Но трябва да чуете как майка му говори за него. Казва, че бил умен. Умен ли?! Той си е останал малко дете, маа. Не е негова вината, но си е такъв. Пасището е най-доброто място за него, ама да приказват, че бил умен… Това си е просто лъжа, маа. Все едно да кажеш, че вали дъжд през сухия сезон. Никакъв дъжд не вали.
— Наистина, не вали — каза маа Рамотсве.
Без да обърне внимание на думите й, прислужницата продължи:
— Ами онзи в Габороне… Когато си идва, винаги създава неприятности. Пита какво ли не. Пъха си носа навсякъде. Даже хока баща си, можете ли да си представите?! Но после майка му се развиква и го слага на мястото му. Може и да е важна клечка в Габороне, но тук е просто един от синовете и не може да крещи на възрастните.
Маа Рамотсве бе доволна. Точно такива прислужници обичаше да разпитва.
— Имате право, маа — намеси се тя. Твърде много хора в днешно време крещят на другите. Крещят ли, крещят. И човек трябва да ги слуша през цялото време. А той защо вика според вас? Да не би да е, за да си прочисти гласа?
Прислужницата се разсмя.
— Той наистина има силен глас, вторият им син. Но не — вика, защото тука било ставало нещо нередно. Работата не се била вършела, както трябва. И още вика… — Тя сниши глас. — Вика, че жената на брат му е лоша жена. Казва го на баща си, ама с много думи. Чух го. Хората си мислят, че слугите не чуват, но ние също имаме уши. Чух го да го казва. Говори лоши неща за нея.
Маа Рамотсве повдигна вежди.
— Лоши неща ли?
— Казва, че била спяла с други мъже. Казва, че като се роди първородното им дете, няма да е от това семейство. Разправя, че синовете им ще бъдат от други мъже и че във фермата ще влезе чужда кръв. Такива работи разправя.
Маа Рамотсве се умълча. Тя гледаше през прозореца — точно до него бугенвилия хвърляше морава сянка. Зад нея бяха короните на акациите, които се простираха чак до ниските хълмове на хоризонта — самотна земя в началото на пустошта.